Революционерите партизани прегръщат марксистката идеология, отчасти поради силното влияние на Мао и неговия успешен пример в Китай, но преди всичко защото това е главната революционна идеология, която се предлага в момента на пазара на идеите в центъра на империите, които ги управляват — бунтарите от Третия свят от петдесетте и шестдесетте години научават основите на марксизма в Лондон и Париж, а не в Москва. В крайна сметка, надали някой е очаквал от тях да възприемат идеологията на либералната демокрация (която е само за „домашна консумация“) на имперските сили, които се стремят да изгонят от териториите си. Избирайки водещата опозиционна идеология, преобладаваща в имперските центрове — марксизма, те просто следват примера на предишното поколение антиимпериалистически революционери, които заемат модната по тяхно време идеология на либерализма от европейската левица, за да я използват като идеологическа база за своите революции в Турция през 1908 година, в Мексико и Иран през 1910, ив Китай-през 1911. Въпреки всички тези логични изводи западните столици остават с напълно погрешно впечатление за същността на нещата.
Изпращането на американски войски във Виетнам през 1965 година се отличава не само с причинна грешка — да се предотврати предполагаемия от тогавашното правителство съветски експанзионизъм, действащ чрез Китай, — но и с погрешно подбран момент. Защото през 1965 година вълната от партизански войни в така наречения Трети свят вече е към своя естествен край, тъй като повечето от държавите са получили своята независимост. С изключение на Индокитай, през 1965 година само южната част на Африка и Южен Йемен продължават да бъдат сцени на активни партизански бойни действия срещу имперското господство. И въпреки че на този етап все още никой не е обърнал особено внимание на този факт, методите на действия на селските партизани не са били в състояние да сработят добре срещу правителство от местни хора, подкрепяно от местното етническо мнозинство. При тази обстановка липсва типичната естествена антипатия срещу чуждестранното господство, която би привлякла нови членове за партизанското движение. А което е по-важното, едно местно правителство в никакъв случай не би решило просто да се предаде и да се прибере у дома, когато цената за водене на антибунтовничес-ката война стане прекалено висока. Защото то просто си е у дома и няма къде другаде да отиде.
Все пак съществува и известен брой малцинствени етнически групи, които са достатъчно големи, достатъчно сплотени и изпълнени с достатъчно решимост, за да успеят да накарат модела за „деколонизацията“ да сработи срещу независимите правителства на Третия свят — еритрейците печелят независимостта си от Етиопия, а Тамилските тигри и чеченците могат някой ден и да успеят срещу Шри Ланка и Русия — но като цяло това е вълна, която преминава доста бързо. В преобладаващата си част подобни селски партизански групи, без ясно очертана етническа основа, борещи се срещу собствените си национални правителства, в крайна сметка се изправят пред проблема как да извоюват окончателна военна победа в открит бой срещу редовната армия на официалното правителство. И в повечето случаи не са в състояние да го разрешат.
Вашата основна цел трябва да бъде сриване на цялата ефективна сила на врага. Не превръщайте превземането или удържането на някое място в своя основна цел… При всяка битка концентрирайте максималната си мощ, обградете напълно врага, постарайте се да го сразите до крак и в никакъв случай не го оставяйте да се измъкне от мрежата ви.
Мао Дзе Дун239
През 30-те и 40-те Мао действително е бил изключително успешен партизански водач, но никога не би издал подобни инструкции по онова време. В онези дни той е следвал стандартните правила на партизанската война — причакване в засада на малка група от врага, но никога открит бой срещу основните сили. Ала по времето, когато издава горните заповеди, японците вече са капитулирали пред Съюзниците, а китайските комунисти вече са навлезли в последната фаза от своята битка с националистическия режим, който все още продължава да контролира повечето градове и по-голямата част от населението — открит бой с използването на големи бойни формирования. В периода между август 1945 и август 1947 година Народната армия за освобождение нараства четворно, достигайки два милиона войници, и може спокойно да излиза в открит бой срещу корумпираната, разделена и некомпетентна националистическа армия в серия от пълнокръвни битки. Всъщност, именно част от същата тази армия, която използва тактиката на леката пехота и е въоръжена с няколко по-тежки оръжия, успява да проникне по течението на река Ялу в Корея в края на 50-те и да обърне равностойната им по численост армия на САЩ и на Обединените нации в бяг почти по цялото протежение на корейския полуостров.
239
Christon I. Archer, John R. Ferris, Holger H. Herwig, and Timothy H.E. Travers, World History of Warfare, (London: Cassell. 2003), 558.