Политическата криза трябва да се обърне във въоръжен конфликт-посредством насилнически действия, които ще принудят хората във властта да трансформират политическата ситуация в страната във военно положение (т.е. да извършат военен преврат). Този ход ще отчужди от тях масите, които от този момент нататък ще се разбунтуват срещу армията и полицията и ще започнат да обвиняват тях за това състояние на нещата.
Карлос Маригела, „Мининаръчник на градските партизани“241
Провалът на класическите селски бунтове в Латинска Америка принуждава редица разочаровани революционери да се заемат с откъслечен тероризъм (или по-точно с градско партизанско движение, както постепенно става известно). Същността на стратегията на латиноамериканците, създали тази доктрина — по-известни сред тях са групите „Монтонеро“ в Аржентина, „Тупамаро“ в Уругвай и отделни бразилски революционери, като например Карлос Маригела, — е насочена към принуждаване на съответните официални режими да прибягнат към репресивни мерки. Тази доктрина е същата, която френските марксисти открай време наричат „la politique du pire“ (политика на влошаване на нещата, с надеждата да бъде провокирана политическа криза и да се стигне до категорично сриване на статуквото).
Посредством атентати срещу отделни личности, банкови обири, отвличане на известни личности, контрабанда и прочие, всички до едно изчислени да привлекат максимална публичност чрез медиите и да притеснят правителствата до най-голяма степен, „градските партизани“ целят да провокират свалянето на умерените, повече или по-малко демократични правителства, заменяйки ги с груби военни режими, или да принудят вече наличните военни режими да предприемат още по-драстични и още по-непопулярни мерки за обществена сигурност.
Ако въпросният режим прибегне до контратерор, мъчения, „изчезване“ на хора и отряди на смъртта — още по-добре, защото основната цел е дискредитиране на правителството и пълното му отчуждение от населението на държавата.242
Първо убиваме всички нелегални. После — помощниците им. След това — хората, които им симпатизират. По-нататък — онези, които остават безразлични. И накрая — другите, които все още не са решили нищо.
Генерал Иберико Сан Хуан, губернатор на провинция Буенос Айрес по време на Режима на терора243
В някои от страните на Латинска Америка градските партизани успяват да доведат до успех първата фаза от тяхната стратегия — създаване на напълно отблъскващи и брутално репресивни военни правителства, посветени на тяхното унищожение. Но какво се случва после? Правителствата продължават да правят точно това. В Аржентина — може би най-пострадалата от всички държави в Южна Америка, военните вземат властта от едно неефективно и напълно дискредитирано цивилно правителство през май 1976 година, след което въвеждат такъв поголовен терор, че избиват между 15 000 и 30 000 от своите съграждани. Повечето от тях са отвлечени направо от улицата или от собствените им домове, подлагани на мъчение в продължение на няколко дни някъде из военните бази, а накрая убивани, като телата им са хвърлени в безименни гробове или направо в морето. По-голяма част от убитите от военния режим не са били виновни за нищо — факт, за който войниците си дават ясна сметка. Те също обаче се ръководят от стратегията на целенасочения тероризъм, само дето в случая разполагат с всички ресурси на модерната държава, която ги подкрепя. Във всяка от латиноамериканските страни, където е приложена стратегията на градските партизани, преобладаващата част от революционерите завършват мъртви или в изгнание. Главното им постижение е да доведат на власт военния терор, който опустошава живота на цяло едно поколение в редица от държавите на този континент.
Както и в случая със селските партизански движения извън колониална обстановка, фаталната грешка на градските партизани е, че в стратегията им липсва ефективен последен ход. Теорията изисквала, след като партизаните успеят да принудят властта да заеме особено ефективна репресивна позиция, населението да се вдигне на справедлив бунт и да унищожи потисниците. Но дори и населението да стигне до извода, че именно правителството, а не партизаните, е виновно за неговата нарастваща мизерия, как точно би трябвало да извърши този подвиг? Посредством формата на градския бунт, която още през XIX век се е оказала неуспешна ли? Или чрез селското партизанско движение, което току-що е доказало своята неефективност?
243
Цитирано първо — В: Boletin de las Madres de la Plaza de Mayo, May. 1985, препечатано в Robin Morgan, The Demon Lover: On the Sexuality of Terrorism (London: Methuen, 1989).