Все пак в наши дни съществуват две терористични групи, които са успели да намерят начин да окажат влияние върху събитията. И двете действат предимно чрез международни терористични операции, и двете имат политически цели, които не изискват свалянето на правителства-мишени, и двете са с арабски произход.
Палестина е циментът, който държи заедно Арабския свят, или бомбата, която го разбива на отделни части.
Ясер Арафат246
Организацията за освобождение на Палестина (ООП) е основана през 1964 година от Ясер Арафат като обща организация, която координира стратегията на множество идеологически отчаяни въоръжени групи, сформиращи се в лагерите за бежанци — новия дом за повечето от палестинците, които са избягали или са били принудени от Израел да напуснат своите земи през 1948 година. Повечето от палестинците проявяват политическа търпимост доста дълго време, изчаквайки арабските държави да ги върнат по домовете им чрез средствата на войната, но след поражението на арабите през 1967 година те си дават сметка, че е напълно безсмислено да разчитат на останалите арабски страни за помощ. Главното прозрение на Арафат е осъзнаването, че докато палестинските въоръжени отряди нямат никакъв шанс да победят израелците и да си върнат домовете чрез сила — защото те са по-слаби дори и от арабските държави и не могат да сторят нищо друго, освен да провеждат безплодни терористични нападения — енергията им може да донесе и други резултати, ако бъде насочена към по-различна цел.
Ясер Арафат и неговите сподвижници постепенно проумяват, че най-важната им задача е да върнат отново клеймото „палестинци“ на „бежанците“. Защото, докато се възприемат от не-арабите (а дори и от част от арабите) като родственици на арабите бежанци, те ще са само пионки в нечия друга игра. На теория те биха могли да бъдат преселени на други места — най-малкото в очите на Запада и според систематичното настояване на израелската пропаганда — където и да е в Арабския свят. Следователно, ако въобще съществува шанс те да се завърнат вкъщи, в най-важен приоритет трябва да се превърне кампанията за убеждаване на света, че съществува такава националност като „палестинската“ — тъй като дори самото обръщение към хората по този начин означава естествено признание, че те имат законно право да претендират за земята на Палестина. (Някои ционисти се хващат именно за този факт, за да защитят тезата си, че палестинската идентичност е само изкуствена, но много по-справедливо би било да се каже, че трансформацията на думата „палестинец“ от чисто регионално описание в знак за истинска национална идентичност е следствие от преживяната загуба и изгнаничеството. Вероятно би било вярно да се каже също така, че с течение на времето палестинците са започнали да приличат все повече на техния враг, както често става с дългогодишните противници — копнежът по загубената земя е позната тема в юдейската култура и съществена част от израелската идентичност.)
И така, какъв тип кампания би могъл да убеди света, че палестинци действително съществуват? Не и рекламна кампания, разбира се, а кампания на международния тероризъм. Извърши няколко възмутителни акта на достойно за отразяване по медиите насилие, и те ще бъдат принудени да ги отразят — а за да ги обяснят, ще бъдат длъжни да говорят за палестинците. През септември 1970 година Народният фронт за освобождение на Палестина (една от групите, действащи под шапката на ООП) организира едновременно отвличане на четири самолета, които после откарва до пустинно летище в Йордания и унищожава пред обективите на световните камери (след като първо изкарва пътниците навън). Следващите нападения, които провежда, костват множество човешки жертви, но това е международен тероризъм с рационална и постижима цел — те не държат да поставят Израел на колене, а още по-малко пък Запада; просто искат всички да приемат факта, че палестински народ съществува и че трябва да бъде активен участник в обсъждането на собствената си съдба. И когато в края на 80-те тази цел бива постигната, Организацията за освобождение на Палестина отзовава терористите (въпреки че някои малобройни групи продължават да извършват частни и безполезни лични кампании).
Методът в никакъв случай не може да се нарече приятен, но при всички положения е ефективен. После, в продължение на повече от десетилетие, ООП по принцип избягва тероризма, като паралелно с това се стреми да постигне мирно споразумение с Израел. За съжаление Арафат се оказва влудяващо нерешителен преговарящ, и както той, така и неговият ключов партньор в преговорите — израелският премиер Ицхак Рабин, осъзнава, че свободата на действията им бива все по-ограничавана от консервативните сили в собственото им обкръжение — партията „Ликуд“ и религиозните общности в Израел; „Хамас“, „Ислямски джихад“ и някои от по-малките светски марксистки движения сред палестинците. Всички тези партии и групировки отказват да приемат отстъпките (по отношение на територията, както и на правото на бежанците за завръщане по родните места), които са задължителни за едно мирно споразумение.