Много е лесно да надценим прозренията на стратезите на Ал Кайда и властта, с която се сдобиват посредством доброто управление на техниките на тероризма. Когато са очаквали Съединените щати да реагират на нападенията от 11 септември чрез нахлуване в Афганистан с цел унищожение на техните бази там, те са разчитали на продължителна съпротива от страна на афганците — от вида, с който бяха посрещнати съветските войски през 1979 година. Стана обаче друго — Съединените щати завладяха страната изключително бързо и я подчиниха напълно, като се съюзиха с местните военни господари, които се противопоставят на властта на талибаните, и унищожиха лагерите на Ал Кайда, без дори да оставят достатъчно американски войници на земята като мишени. Въпросното развитие на събитията някак си не съответстваше на официално обявената от правителството на САЩ цел за „довеждане на демокрацията“ в Афганистан, но настина успя да сведе до минимум както афганската опозиция срещу окупацията, така и американските жертви (проблем, намиращ се непрекъснато в обсега на политическото внимание с оглед на тоталното отвращение към безсмислените жертви на домашния фронт).
Загубите на базите в Афганистан безсъмнено предизвикват редица затруднения на организацията Ал Кайда, но в никакъв случай не са пълен провал, защото тя вече е успяла да изгради крайно децентрализирана своя мрежа, без никакви логис-тични изисквания. И тъй като Съединените щати вече не разполагат с някакви значими военни цели в Афганистан, след края на 2001 година най-логичното за тях бе да превключат от военна тактика към по-традиционни антитерористични операции. Но терористите са цивилни, а не армия, следователно най-подходящите средства за справяне с тях са полицейските сили събиране на разузнавателна информация и мерки за сигурност, а не танкови бригади. Стратезите на Ал Кайда надали са предполагали, че вместо да се концентрират върху тероризма, Съединените щати ще продължат с нахлуване в Ирак. Важно е да се отбележи, че Ал Кайда започва планирането на операцията от 11 септември почти две години преди президентските избори в САЩ през ноември 2000 година, така че водачите й надали са били наясно с неоконсервативния дневен ред, който ще бъде наложен от новия президент Джордж У. Буш и неговия още по-краен кабинет. Ала втората инвазия, на Ирак, предприета от САЩ, като нищо може да възвърне баланса обратно в полза на Ал Кайда.
Колко голяма може да стане „международната терористична заплаха“? Засега Ал Кайда действа в същата технологична вселена, която населяваше преди тридесет години и Организацията за освобождение на Палестина (макар и с коренно различни политически цели). Тя открива ново приложение на отвлечените самолети, което разчита изцяло на невижданото до този момент нововъведение на екипи атентатори ка-микадзета, включително и обучени пилоти, но подобна изненада може да проработи само веднъж, а и както изглежда не съществуват десетки и стотици неизпробвани техники, които само чакат Ал Кайда да ги извади на бял свят. Всички следващи терористични актове на Ал Кайда до ден днешен представляват напълно конвенционално поставяне на бомби, които са в състояние да причинят не повече от няколко стотици жертви.
Подобни атаки обаче биха могли да произведат забележителни политически резултати, ако са добре изчислени във времето. Точно така стана и с бомбите във влаковете в Мадрид само три дена преди изборите в Испания през март 2004 година, които автоматично предизвикаха натежаването на народния вот срещу настоящото консервативно правителство, подкрепило безусловно инвазията на Съединените щати в Ирак. Но тази тактика не е съвсем нова — две от трите големи офанзиви на Северен Виетнам бяха изчислени да се проведат в годините на президентски избори в САЩ — 1968 й 1972. Третата пък съвпадна със скандала „Уотъргейт“ от 1975 година. Що се отнася до вероятността за тероризъм с оръжия за масово унищожение, тя не е нито нова, нито би допринесла за кой знае каква трансформация на ситуацията. Знае се, че една от фракциите на групата „Баадер-Майнхоф“ в Германия през 80-те е експериментирала с биологични оръжия, а в края на 2001 година един терорист в Съединените щати (за когото вече е сигурно, че е просто американски екстремист, а не ислямист) разпрати няколко писма, напръскани със спори от антракс, които успяха да убият само четири-пет човека. Японската секта „Аум Шинрикио“ пусна нервнопаралитичен газ в Токийското метро през 1995 година — от този газ, тип зарин, загинаха само дванадесет души. Практическият проблем, свързан както с биологичното, така и с химическото оръжие, е неговото разпръскване — терористите, за които стана вече въпрос, щяха да постигнат по-добри резултати с по-малко усилия и с „мръсни“ бомби (с пирони, метални парчета и други подобни).