Но едно ядрено оръжие в ръцете на терористите би било нещо друго, разбира се, и точно затова това е тема на безброй спекулации и любим сюжет за романи и филми вече двадесетина години. Едно-единствено ядрено оръжие обаче би представлявало само местен проблем, сравним по мащаби с изригването на вулкана Кракатоа през 1883 година или земетресението в Токио през 1923. Безспорно е, че трябва да положим максимални усилия, за да предотвратим подобна вероятност, но дори и ако в бъдеще някой нещастен град срещне съдбата си в ядрена детонация, светът пак няма да бъде принуден да изпълни исканията на терористите — а онова, което те обикновено искат, е необуздана, необмислена реакция. Тероризмът е нещо като политическо джиу-джицу, при което изключително малобройни и слаби групировки използват ограничено количество сила, която прилагат така, че да подмамят техните далеч по-силни противници — обикновено цели държави — да отвърнат по начин, който би навредил на собствената им кауза и би послужил на целите на самите терористи.
В продължение на четиридесет години светът живя със заплахата от глобален ядрен холокост, който щеше да унищожи стотици градове и стотици милиони човешки същества само за един миг. Така че би могъл да преживее и с малко вероятната възможност някой ден терористична група да се добере до ед-но-единствено ядрено оръжие и да потопи в кръв цял един град. Важното е да не се поддаваме на паника и да не губим търпение. Изразът „войната срещу тероризма“ е дълбоко заблуждаващ, защото войните понякога могат да бъдат и спечелени. Фразата би имала малко повече смисъл, ако я възприемем просто като метафора — подобно на метафората „война срещу престъпността“, която се използва в публичния дискурс от време на време. Последната може и понякога да успява да снижи ръста на престъпността, ала надали някой очаква един прекрасен ден всички престъпници да излязат на улицата с вдигнати ръце и оттам насетне повече никъде и никога да не се извършват престъпления.
Опасявам се, че тероризмът не започна на 11 септември, както и че той ще съпътства живота ни още доста дълго време. Бях изключително изумена, когато чух обявяването на война срещу тероризма, тъй като той съществува най-малко от тридесет и пет години и ще продължи да съществува дотогава, докато на света живеят отчаяни и бедни хора. Налице са доста неща, които бихме могли да направим, за да подобрим ситуацията, но тероризъм винаги ще има. Хората са съзнателно подвеждани с тези разговори за война, защото започват да си мислят, че по някакъв начин тя може да бъде спечелена.
Стела Римингтън, бивш директор на MI-5, септември 2002 г.248
Единайсета глава
КРАЯТ НА ВОЙНАТА
Добрата новина за човечеството е, че изглежда напълно възможно, веднъж постигнат, мирът да бъде съхранен. А щом бабуините го могат, защо да не го можем и ние?!
Преди двадесетина години Горското стадо на бабуините в Кения преживява истинска катастрофа. В близост до техния район се намирала туристическа хижа и най-големите и най-силни мъжкари от стадото започнали редовно да я посещават, за да търсят храна в контейнерите с отпадъци. По-низшите мъжкари обаче не ходели там, защото по време на тези обиколки редовно се провеждали битки с мъжкарите от стадото Талек, които също обичали да тършуват из боклуците. И така, когато бруталните и деспотични алфа-мъжкари от Горското стадо веднъж хапнали месо, заразено с волска туберкулоза, измрели, при това до един. А по-малко агресивните 50% от групата оцелели. И цялата култура на стадото претърпяла коренна промяна.
Мъжките бабуини са дотолкова вманиачени на тема социален статус, че обикновено им трябва съвсем малко, за да реагират агресивно. И това тяхно поведение не е насочено единствено спрямо съперниците с равен на тях статус. Мъжкарите от по-низшите рангове редовно получават своите порции обиди и терор и дори женските (които тежат двойно по-малко от мъжките) често биват нападани и дори хапани. Мъжките шимпанзета също могат да бъдат гадни и властни, но в сравнение с бабуините те са направо пацифисти. А човешките същества са на практика светци. Надали ви се иска да изживеете живота си като бабуини!
248
Sarah Ewing, „The IoS Interview“, in The Independent on Sun lay, London, 8 September 2002.