Та след като най-едрите и най-зли мъжкари от Горското стадо измрели едновременно, социалната атмосфера сред жителите му се променила напълно. Когато приматолозите за първи път изучават стадото от 1979 до 1982 година, го определят като типично ожесточено бабуинско общество, но след масовото измиране на насилниците, оцелелите членове се успокоили и започнали да се отнасят един към друг далеч по-прилично. Мъжкарите се бият и до ден днешен — нали все пак са бабуини — но най-честите им спорове са с равни на тях мъжкари, а не с по-низши от тях членове на стадото. А що се отнася до женските, тях въобще не ги нападат. Всички се стараят да прекарват много повече време в поддържане на външния вид, общуване и други типове приятелско социално поведение, а нивата на стреса дори и при най-низшите индивиди (изчислени благодарение на хормоналните мостри) са далеч по-ниски, отколкото в другите бабуински стада. И което е най-важно, този нов тип поведение се пропива все по-дълбоко в бабуинската култура — те вече не представляват просто шепа мили, мекушави създания, които са освободени от потисниците си единствено по волята на случайността.
Мъжките бабуини рядко доживяват до повече от осемнадесет години — оцелелите от първоначалната катастрофа вече отдавна ги няма. Всички настоящи възрастни мъжкари в Горското стадо на бабуините са маймуни, които са се присъединили към него като юноши след 1982 година. (Женските бабуини остават в родното си стадо до края на своя живот и наследяват ранга на майките си. Но мъжкарите са длъжни да напуснат по време на пубертета, да си намерят място в някое друго стадо и да си извоюват мястото в социалната йерархия съвсем сами.) До този момент обхватът на мъжки характери в Горското стадо би трябвало да си е възвърнал обичайното разпределение — от доминиращите алфи до свитите и подчиняващи се неудачници, които при нормални условия никога не биха имали шанса да се издигнат. Но поведението на стадото в никакъв случай не се е завърнало към обичайното за този маймун-ски вид — нивата на агресивност си остават относително ниски, а случайните атаки срещу по-низшите мъжкари и женските са голяма рядкост. „Засега механизмите на трансмисия не са ни ясни — споделя Робърт Саполски, професор по биология и неврология в университета «Станфорд», който е съавтор на доклада от 2004 година за феномена с Горското стадо. — Но младите нерваци сред тях определено получават следното послание: Тук вече не правим такива неща!“249
Всички ние, приматите, сме изключително ковки и адаптивни към своята култура. Дори и бабуините не се поддават на генетичното си наследство, което ги тика към спазване на ожесточено агресивните норми на бабуинското общество. Човешките същества са много по-малко агресивни и далеч по-склонни към сътрудничество, отколкото бабуините, та дори и шимпанзетата, и хиляди пъти по-приспособими към установените културни модели. Повечето от нас днес живеят доста удобно в псевдо-стада, наречени нации, които са в най-буквалния смисъл на думата милиони пъти по-големи от стадата, в които са живели нашите предни до възхода на цивилизацията. Войната е дълбоко вкоренена в нашата история и култура вероятно още от периода, преди да сме станали напълно хора. Но отдалечаването ни от нея надали би представлявало по-висока планина за изкачване, отколкото някои от другите промени, които вече сме направили в начина си на живот, особено в светлината на подходящите стимули. А такива стимули вече със сигурност са ни дадени.
За Първата световна война с много по-голяма увереност може да се каже, за разлика от Втората и Третата, че ако хората са знаели какво ще стане, никога не биха се заели да го правят. Защото за Втората световна война вече са знаели повече — и са го приели. А що се отнася до Третата световна война — за съжаление, уви, те знаят всичко за нея, знаят точно какво ще се случи, и не правят нищо. Изобщо не мога да разбера защо.
Алън Дж. П. Тейлър, историк, автор на „Произход на Втората световна война“
Когато през 1982 година Алън Тейлър заговорва по този начин, думите му отекват дълбоко в сърцата на едно поколение, което е прекарало целия си живот в очакване на Третата световна война. Днес вече никой не говори по този начин — рухването на Съветския съюз и краят на Студената война убеди преобладаващата част от хората, че Трета световна война никога няма да има — защото единствената причина, поради която е можела да стане, е бил лошият Съветски съюз. В периода на 90-те години хората се тревожеха за бруталните войни на етническо прочистване, които избухнаха в различни части на бившия комунистически свят, и за не по-малко ужасните етнически войни в Африка, а впоследствие започнаха да се притесняват от тероризма, но апокалиптичната настройка на света вече не съществува. Третата световна война очевидно беше отменена. Малките регионални войни, които продължават тук и там, не заплашват с нищо развитите държави, а и разрешаването или липсата на разрешение на проблемите им зависят изцяло от моралния уклон на десетилетието. Единствените хора, които и днес продължават да си спомнят, че именно самата структура на международната система, а не просто лошите режими по света, допринася за цикличните войни между великите сили, са шепата професионалисти, които я изучават: неколцина дипломати и професионални военни, малък брой държавници и ограничен кръг историци.
249
Natalie Angier, „No Time for Bullies: Baboons Retool their Culture“, New York Times (Science Desk), 13 April 2004.