Настоящата ни историческа ваканция, която настъпи с края на Студената война, е превъзходна възможност за извършване на прогрес в глобалното управление. Нито една от великите сили в момента не вижда която и да било от останалите като опасен враг и единственият тип международно насилие, което заплашва развитите страни днес, са редките изстъпления на тероризма. Не бихме могли да кажем обаче, че тази прекрасна възможност е била напълно пропусната. Водената от
Съединените щати кампания на Обединените нации за изгонване на иракските окупатори от Кувейт през 1991 година е първият случай от Корейската война преди четиридесет години, в който международните правила, забраняващи агресията, се налагат посредством военни действия и с пълното одобрение на Съвета за сигурност. В отговор на етническите войни от 90-те ООН се принуждава няколко пъти да приема поправки на законите си, които защитават абсолютния суверенитет на независимите държави, за да предотврати поголовния геноцид (въпреки че игнорира най-лошия случай — Руанда/Източно Конго). Но иначе не е сторено почти нищо за засилване на властта на Съвета за сигурност и за тотално изкореняване на милитарис-тичния навик от човечеството. Причината за това е тенденцията на абсолютна едностранчивост, която постепенно обхваща и завладява Съединените щати — единствената глобална свръх-сила в наши дни.
След очевидната победа в Студената война от Съединените американски щати със сигурност можеше да се очаква известна доза високомерие, а и прославата на националната военна мощ отдавна се бе превърнала в част от политическата култура на Вашингтон. Двете тенденции се сляха и превърнаха в проект за доброжелателна американска хегемония над целия свят, наричан „Пакс Американа“, чиито неоконсервативни поддръжници накрая успяха да поемат контрола над въоръжените сили на САЩ и над външната политика, намествайки се в администрацията на президента Джордж У. Буш през 2001 година. Администрацията на Буш проведе ожесточени атаки срещу многонационалните институции — загърбиха Договора за забрана на антибалистичните ракети, опитаха се да саботират Международния наказателен съд, отхвърлиха дълго договаряни поправки, целящи да превърнат конвенциите срещу химическите и биологични оръжия в по-лесно приложими, а накрая използваха атаките на 11 септември 2001 година като претекст за инвазията си в Ирак през 2003 година, което си беше целенасочено пренебрегване на авторитета на Съвета за сигурност. Засега все още не е много сигурно какви точно са размерите на пораженията върху Обединените нации, нанесени от това неоконсервативно управление, но е ясно, че всеки напредък, постигнат през 90-те, особено по отношение на доверието между великите сили, е отдавна загубен. Ако Съединените щати успеят да се върнат сравнително скоро към иначе дългогодишните си предпочитания към многонационалните институции, преди останалите държави да започнат да ги изоставят, то тогава Обединените нации ще излязат от този епизод почти непокътнати. Но въпреки това бе изгубено ценно време и нашата ваканция в историята е може би към своя край. Настъпват по-трудни времена.
През следващите десетилетия се очаква появата на три големи промени, които биха могли да върнат международната система обратно към старата анархия: природните предизвикателства на промените в климата, политическите предизвикателства на възхода на нови велики сили и технологичните предизвикателства на увеличаване на ядрената мощ. В комбинация — а те със сигурност ще пристигнат повече или по-малко заедно — те ще подложат разнебитената система за поддържане на световния мир, която успяхме да измислим, на огромно напрежение. И би било неимоверно трудно да се измъкнем от всички тези промени без катастрофална война.