И в това няма нищо изненадващо. Китай и Индийският суб-континент са представлявали най-мощната концентрация на икономическа дейност в света, преди европейските държави да им откраднат техническото предимство преди четири-пет века, така че е напълно естествено те да си възвърнат водещите роли точно в периода, когато тази пропаст вече се затваря. Билетът за статуса на свръхсила през 2040 година ще бъде брутално прост — трябва да бъдеш държава с размерите поне на половин континент и с население близо до или над половин милиард души. Само три страни кандидатки ще отговорят на този критерий: Китай, Индия и Съединените щати. Бутащата се тълпа от нови и стари по-малки сили в края на списъка може и да причини известно раздвижване в системата, но онова, което окончателно ще я извади от контрол, е промяната в първите три позиции.
Последният път, когато светът е преживял подобно пре-нареждане на великите сили, е било в края на XIX век. През 1850 година Великобритания продължава да бъде единствената и неоспорима световна свръхсила, с почти половината от световната производителност, концентрирана в нейните територии. През 1890 година САЩ вече са настигнали Великобритания по отношение на индустриалната производителност, а Германия бързо ги следва. Други държави, като например Русия и Япония, тръгват по същата траектория на бързо икономическо развитие, докато франция, някога доминираща европейска сила, бавно и невъзвратимо слиза надолу по стълбицата на лидерите. Повечето други видове сили са функция най-вече на икономическата власт, така че на съществуващата международна система, изградена върху модела на доминиращата Великобритания („Пакс Британика“), й се налага да се приспособи към новите реалности.
За съжаление, системата на XIX век се оказа неспособна да извърши това адаптиране по мирен път. Някои от надигащите се сили бяха нетърпеливи и натиснаха прекалено силно, залязващите пък отстояваха докрай постепенната загуба на своя статус. И накрая цялата система се срути в катастрофата, наречена Първа световна война — която беше много повече заради подредбата в обществената йерархия на великите сили, отколкото заради конкретните кавги помежду им. Нищо изненадващо в това — тогава войната все още е нормалният начин, по който международната система се пренарежда така, че да отговори на изискванията на изгряващите сили за сметка на залязващите. Но през XXI век и при наличието на съвременните оръжия надали на някого му се иска да преживее наново подобно пренареждане.
И като че ли това не стига, а и същите тези оръжия — особено ядрените — попадат в ръцете на все повече и повече държави. В периода между 1945 и 1964 „Постоянната петорка“ в
Съвета за сигурност на ООН — САЩ, СССР, Великобритания, Франция и Китай, до една направиха изпитания на първите си ядрени оръжия, а още една страна — Израел, ги разработи тайно, без да ги изпитва открито. Всички тези шест държави днес притежават стотици или може би хиляди ядрени бойни глави (а в повечето случаи — термоядрени), но за появата на седмата ядрена сила трябваше доста повече време.
Индия изпита своя първи „мирен ядрен експлозив“ през 1974 година, официално за граждански цели, но всъщност, за да се предпази чрез възпиране от китайските ядрени оръжия (през 1962 година между двете държави се води кратка погранична война). Пакистан, който през предишните двадесет и пет години, е водил и загубил три войни с Индия, се счита длъжен да отвърне на индийската ядрена мощ (премиерът Зулфикар Али Бхуто заяви, че пакистанците по-скоро ще „ядат трева“, ако трябва, но ще възстановят баланса между двете държави) и веднага се заема с разработването на своя собствена ядрена програма. Когато на север от границите на Южна Африка, в „неприятелски“ за нея страни, започват да се появяват съветски и кубински войски, режимът на апартейд, който управлява тогава, веднага започва разработката на свои ядрени оръжия. Под ръководството на военните си режими Аржентина и Бразилия също се заемат с подобна задача, на теория, за да ги използват една срещу друга, но всъщност по-скоро като знак за национална гордост. На някакъв етап от края на 70-те и 80-те години Ирак, Иран и Северна Корея също започват разработките на собствени ядрени програми.
Списъкът на страните, които избират да не разработват ядрени програми, е също много поучителен. В периода след началото на 1950 година държави като Канада, Италия и Австралия можеха да разработят ядрени оръжия само за две години от началния момент, но вместо това избраха да разчитат на американския ядрен чадър, защото бяха убедени, че понататъшно увеличаване на броя на тези оръжия ще даде опасен пример на света. До същия извод стигнаха и Япония и федерална република Германия. Те щяха да бъдат принудени да се преборят с по-големи политически препятствия за разработването на ядрени оръжия, поради провала им във Втората световна война, но ако наистина са смятали, че се налага, в крайна сметка щяха да го постигнат, независимо от законовите и политически ограничения. Но бяха разубедени от американските ядрени гаранции, както се случи и с Тайван и Южна Корея. Шведите и швейцарците, които също имаха възможността да се сдобият с ядрено оръжие само за две години, от време на време провеждаха дебати дали трябва или не трябва да го направят, за да защитят своя неутралитет, и в крайна сметка винаги стигаха до извода, че не трябва. Изводът е, че всички държави, които в крайна сметка решиха да се сдобият с ядрени оръжия (с изключение на тези в Южна Америка), бяха изправени пред реални врагове, въоръжени с ядрени оръжия, които те желаеха да възпрат от употреба срещу тях. Множенето по принцип винаги става по рационални причини.