Но дори и самото увеличаване на броя на ядрените оръжия е достатъчно предизвикателство за стабилността на системата. Както и приближаващите кризи, свързани предимно с околната среда, които ще засегнат някои страни по-силно, отколкото други, и като нищо могат да доведат част от тях до отчаяние. Като добавим към всичко това и огромното предстоящо разместване в нареждането на великите сили, нещата наистина ще станат много трудни за удържане. С малко късмет и най-вече — с добро управление, може и да успеем да преминем и следващите петдесет години без съдбоносната катастрофа на ядрената война, но все пак съществува потенциалната опасност от поголовно измиране на голяма част от човешката раса.
Късметът е нещо, което не сме в състояние да командваме, но доброто управление е средство, което изцяло зависи от нас. То зависи преди всичко и най-вече от съхранението и разширяването на многонационалната система, която изграждаме (с множество прекъсвания и провали) от Втората световна война насам. Надигащите се световни сили трябва да бъдат абсорбирани в система, която набляга на сътрудничеството и прави място и за тях, а не в такава, която борави с конфронтации и гола военна мощ. Но ако те се почувстват длъжни да продължат да участват в голямата игра на историята — играта на победители и победени — то тогава всичко ще се повтори и всички ще изгубят.
Надеждите ни за смекчаване остротата на наближаващата природна криза също зависят от навременните и концентрирани глобални действия от такъв вид, който може да се получи само в една международна система, основаваща се на сътрудничеството. Когато великите сили са притиснати във военна конфронтация, то тогава просто не остава свободно внимание, да не говорим за такива неща като достатъчно доверие, за да се действа заедно по тези проблеми. Тревогите във връзка с промените в околната среда се породиха още преди четиридесет години, но освен спешният повик за спасяване на озоновата дупка, до края на Студената война нямаше никакви други международни споразумения, които да бъдат адресирани към тези тревоги. Затова най-големият приоритет в момента е да поддържаме многонационалния подход жив и да избягваме връщането към каквито и да било системи на съюзнически съглашения и надпревара във въоръжаването. Няма никакъв смисъл обаче да си мечтаем, че изведнъж ще скочим право в някаква утопична страна, ръководена от световно правителство, където цари само братство и разбирателство. Налага се да се изправим срещу всички тези предизвикателства и да разрешим веднъж завинаги проблема с войната в контекста на сега съществуващите държавни устройства.
Трябва да хванем модерната национална държава, преди тя да е успяла да ни хване.
Дуайт Макдоналд, 1945 г.251 Справедливост без сила е мит.
Блез Паскал
Изходът от състоянието на международна анархия, което принуждава всяка държава да се въоръжава за война, е толкова очевиден, че възниква почти спонтанно сред руините на първата тотална война след 1918 година. Войните, чрез които независимите държави открай време са разрешавали своите недоразумения в миналото, са станали дотолкова унищожителни, че единствено лишаването им от известна част от техния суверенитет, или поне по въпроси, касаещи войната и мира, би могло да бъде решение на проблемите за всички държави по света. Затова победителите от Първата световна война автоматично създават Лигата на нациите.
Но на практика това разрешение се оказва точно толкова трудно, колкото е било лесно на теория. Великите нации с дълготрайни традиции в абсолютната независимост и дълбоко вкоренени подозрения към техните съседи не изоставят лесно навиците си само защото са създали някаква нова институция, която, поне на хартия, ще се погрижи за проблемите на тяхната сигурност. Идеята, че всички нации по света ще се съюзят, за да отблъснат или накажат някоя отцепническа страна, по принцип е прекрасна, обаче кой определя агресора и кой плаща цената в пари и човешки живот, която ще бъде необходима, за да бъде накаран въпросният бунтар да спре?
И което е още по-важно, всяка от членките на Лигата на нациите си дава ясна сметка, че ако организацията по някакъв начин се сдобие със способността да действа обединено и ефективно, то накрая всичко това ще се обърне срещу тях. Поради тази причина на практика никое от правителствата на големите държави не желае да даде на Лигата на нациите големи правомощия и вследствие на всичко това те се сдобиват с нещо друго — Втората световна война. А тази война вече е толкова лоша, че през 1945 година победителите правят втори опит да създадат международна организация, която действително би могла да предотврати войната. Това са безнадеждно подплашени хора, затова Организацията на обединените нации е далеч по-радикална инициатива, отколкото Лигата на нациите. ООН буквално преобръща международното законодателство и обявява войната за незаконна.