Но вече има символичен прецедент за подобен опит. Това е Пактът „Келог-Брайънд“ от 1928 година — инициатива на държавния секретар на президента Калвин Кулидж, Франк Б. Келог, при която всички велики сили (с изключение на Съветския съюз, с когото по това време почти никой не разговаря) се съгласяват да отрекат войната като инструмент на националната политика. По онова време не съществуват никакви механизми за налагане на новото правило, затова всички се подписват с радост, но това изобщо не им пречи да подходят по различен начин към Втората световна война. Все пак пактът не е пълна загуба на време, защото сега идеята, че войната може да бъде забранена, излиза на политическия пазар и великите сили вече са я приели, макар и само принципно. Очевидно именно такива привидно безплодни жестове като Пакта „Келог-Брайънд“ са един от основните лостове, чрез които радикалните нови идеи проникват в закостенялата система и печелят все по-широка поддръжка.
Следователно, когато през 1945 година в Сан Франциско всички сядат на масата на преговорите, за да обсъдят Хартата на Обединените нации, победителите от Втората световна война вече могат да се опрат на Пакта „Келог-Брайънд“, за да се обявят категорично срещу войната като инструмент на световната политика. На помощ идва и опитът от Лигата на нациите, и особено ролята на великите сили, които са участвали в тази инициатива, като възпиращ и контролиращ фактор. Опирайки се на въпросните две инициативи от близкото минало, те вече са в състояние да излязат с радикално ново предложение — забрана върху войната, която, поне на теория, може да бъде съблюдавана със сила. Хартата на ООН забранява използването на сила срещу друга държава освен в случаите на стриктна самоотбрана или в изпълнение на разпорежданията на Съвета за сигурност — а подобни заповеди могат да бъдат издавани само с цел възпиране на друга държава от нарушаване правилата на ООН, при опит за нападение над друга страна членка на Обединените нации. Та ето как става всичко — от кошмарните дни на миналото към един нов, законов свят, където войната е забранена само с една-единствена, спираща дъха стъпка.
Но не съвсем. Всички са напълно наясно, че създаването на Обединените нации е просто началото на един стогодишен проект. Държавите по света са водили войни в продължение на хилядолетия. Войната се е пропила във всички наши институции, в нашата култура, та дори и в нашия манталитет. Оцелелите след най-лошата война в историята вече са в състояние да постигнат рационално съгласие по въпроса, че войната се е превърнала в смъртоносно средство и следователно трябва да бъде окончателно забранена, но същевременно те си дават ясна сметка, че цялата тази история и всичките тези почти условни рефлекси няма да изчезнат за една нощ. Те въобще не проявяват наивитет относно онова, което се опитват да сторят, и доказателството за това е бруталният реализъм, с който се заемат със задачата за написване на правилата за насилствено въдворяване на забраната срещу войната.
Обичайните международни споразумения задължително институционализират преструвката, че всички суверенни държави са равни по права. Но правилата на ООН автоматично превръщат петте държави победителки от Втората световна война в постоянни членове на Съвета за сигурност, докато останалите държави участват в него на ротационен принцип с мандат от по две години. За да заповядат военни действия срещу държава, обвинена в агресия, великите сили трябва да успеят да убедят достатъчен брой от временните членове на петнадесет-членния Съвет за сигурност, че действително съществува заплаха за международния мир — обаче всяка една от петте постоянни членки има право на вето, дори и ако мнозинството в полза на предложението е четиринадесет на един. Никой не е приемал нито Лигата на нациите, нито Пакта „Келог-Брайънд“ достатъчно на сериозно, за да наруши дипломатическото благоприличие, като измисля правила, които открито признават, че великите сили са по-равни от другите. Ала ето че основателите на Организацията на Обединените нации правят точно това.