Никога не е представлявало трудност някоя малка или средно голяма държава да бъде убедена да подпише проект за забрана на войната — те нямат почти нищо, което да спечелят от войната, а същевременно имат много, което да загубят, ако големите сили решат да се разширят за тяхна сметка. Но убеждаването на великите сили да подпишат същите тези закони вече става значително по-трудно, защото те си дават сметка, че ги подканят да се откажат от едно важно оръжие — военната мощ, чрез което обикновено са налагали волята си на целия свят. Същевременно те разбират, че в нова световна война също са застрашени от вероятността да бъдат унищожени, както и че промяната на международните закони също донякъде работи за техните дългосрочни интереси — нали иначе на никоя от тях нямаше да й хрумне да създаде подобна организация като ООН — ала сега от тях се изисква да оставят питомното, за да гонят дивото.
Налага се да се измисли такава клауза в сделката, която да ги примами да го направят — и ето че на помощ идва средството на ветото: карта за излизане от затвора, която позволява на всяка велика сила да попречи на ООН да предприеме каквито и да било действия срещу нея и на практика я освобождава от задължението да спазва международния закон. Виж другите страни са длъжни да се подчиняват — ако Съветът за сигурност постигне съгласие, че действията на въпросната по-малка държава представляват опасност за световния мир, то тя като нищо ще се сблъска с международна армия, действаща под флага на ООН. Точно така става в Северна Корея през 1950 година, както и в Ирак през 1990. От великите сили също се очаква да се подчиняват на закона, а ако не го направят, могат да се сблъскат с огромен морален натиск, ала те никога не могат да бъдат накарани да се отчитат за действията си — просто ще поставят вето на всяка резолюция на Съвета за сигурност, която ги е признала за виновни в нещо.
И въпреки всичко това, нещо не се получава. Колкото и реалистично да са подходили основателите на Организацията на Обединените нации, те със сигурност не са успели да предвидят вероятността, че великите сили няма да се разберат помежду си и по този начин ще сложат прът в колелата на работата на организацията. Защото точно така става — само след няколко години петте постоянни членки на Съвета за сигурност се разделят на два враждебни милитаристични блока, както става често с нациите победителки след голяма война. И като най-големите оцелели военни сили в света, те автоматично се превръщат в най-голямата потенциална заплаха за взаимната си сигурност.
Ако постоянните членки на Съвета за сигурност бяха останали и в мирно време заедно така, както бяха през войната, за добро или лошо те щяха да представляват един особено мощен световен авторитет. Но за подобно нещо, разбира се, така и нямаше възможност.
Ще измине много време, преди правителствата да станат готови да се подчинят на ограниченията върху националната им политика, наложени от международно законодателно тяло. На теория, естествено, всички са се съгласили с това чрез подписването на Хартата, както и са за това, че всички останали трябва да го правят — но когато нещата опрат дотам, че едно конкретно правителство да бъде принудено да демонстрира на практика готовността си, вече не е толкова лесно. Не на последно място, защото то задължително ще се сблъска с огромна вътрешна опозиция спрямо подобен ход.
Брайън Ъркхарт, бивш заместник-генерален секретар на ООН
Каталогизирането на множеството провали и грешки на Обединените нации би било както безполезно и крайно депресиращо, така и в известен смисъл заблуждаващо. Едно от възможните тълкувания е, че това е начинание, което още от самото начало е трябвало да успее, обаче се е провалило, при това безвъзвратно. Защото е точно обратното — още от самото начало, очакванията са клоняли по-скоро към провал, затова не съществуват никакви причини за отчаяние. Винаги ще бъде трудно да се убедят суверенните правителства, чиито институции са служили вярно и на тях, и на техните предшественици хилядолетия наред, да предадат властта си на някакъв неизпи-тан световен авторитет, който като нищо ще вземе решения, противоречащи на конкретните им интереси. Поради тази причина прогресът може да бъде измерван единствено в малки стъпки, при това за един доста дълъг период от десетилетия.
Едно традиционно ирландско напътствие към изгубилия се пътник гласи: „Ако точно това е мястото, където бихте искали да стигнете, сър, аз не бих започнал оттук“. Обаче ние трябва да започнем точно оттук, защото държавите са тези, които управляват света. Няма никакъв смисъл да си мечтаем за някакъв универсален Ганди, който ще разтопи човешките сърца и ще ни избави от робството на съображенията ни за националните интереси и мощ. Причините за поведението, което ни ръководи, в никакъв случай не са глупави или достойни само за презрение — защото тези съображения действително имат значение. Вярно е, че вече не можем да си позволим да разрешаваме конфликтите си чрез война, но на проблема за войната не съществува просто разрешение, което магически да подминава съществуващите властови структури в света.