Хората често се питат защо ние тук, в ООН, продължаваме да упорстваме и да се трудим. На първо място, всичко е много интересно. Ако някой иска да гледа развитието на човешката трагикомедия, тук сме буквално на първия ред, а освен това от време на време можеш и да сториш нещо по въпроса. Можеш да предотвратиш екзекуцията на някого, можеш да помогнеш някое място да не бъде унищожено. Вярно, че в повечето случаи усилията ни са само капка в морето, но понякога наистина можеш да контролираш някой конфликт. А най-хубавото от всичко е, че можеш да предоставиш място, където ядрените сили да разрешат споровете си… Както веднъж каза Хамарскъолд, въпреки че нито един от нас в рамките на своя живот няма да види световния ред такъв, какъвто си мечтаем да го направим, най-малкото опитите ни да съградим този ред са достатъчни, за да направят разлика между тоталната анархия и поносимата степен на хаос.
Брайън Ъркхарт
Такива, каквито са днес, Обединените нации със сигурност не са място за идеалисти, но същите тези хора определено щяха да се чувстват още по-неудобно в организация, която наистина работеше така, както беше предвидено първоначално. ООН е обединение на бракониери, назначени внезапно за пазачи на дивеча, а не съюз на светци. Една от последиците на евентуална силна Организация на Обединените нации, за която защитниците й избягват да говорят (по очевидни причини), е, че световен властови орган, основан на сътрудничеството на националните правителства, неизбежно би се опитал да замрази съществуващите политически неравенства в света по отношение на интересите на своите членове, или, най-малкото, да забави драстично скоростта на промените. В резултат на това националните и етнически общности, които все още не разполагат със свои държави, окончателно ще се простят с шансовете си да ги получат и в бъдеще, просто защото не са го сторили навреме. Ако съществуващите суверенни държави в света бяха създали някакъв еквивалент на Обединените нации, притежаващ истинска власт, още в средата на XVIII век — т.е. организация за взаимна защита, която да гарантира техните територии — то Съединените щати никога нямаше да могат да извоюват независимостта си от Великобритания. Ако го направят днес, то Тибетците, кюрдите и баските завинаги могат да забравят всякаква надежда за постигане на своята независимост.
Но дори и в настоящата си форма, Организацията на Обединените нации поставя законността над всички други съображения. Тя продължи да приема Червените кхмери за единственото законно правителство на Камбоджа, дори и след Виетнамската инвазия през 1979 година, въпреки ужасяващите доказателства за геноцида на собствения им народ — просто защото са били изместени посредством незаконния метод на чуждестранна инвазия. В крайна сметка се подписа споразумение, което отчете новите реалности в Камбоджа, но колкото повече власт ООН получава от своите членове, толкова повече ще му се налага да я оправдава, като действа в защита на съществуващите интереси и територии.
За много от народите последиците биха били крайно неприятни и някои от тях напълно логично ще се разбунтуват. Партизанските войни, тероризмът и другите форми на въоръжен протест срещу съществуващото разпределение на властта не само ще продължат, но дори могат и да се увеличат. Най-многото, което може да се очаква поне още столетие, дори и от едно ООН с остри зъби, е да сложи край на широкомащаб-ната световна война. Даже и ако всички законни правителства още утре прехвърлят своите въоръжени сили под егидата на Обединените нации, това няма да сложи край на вътрешните конфликти и регионалните войни.
Концепцията за Организация на Обединените нации с истинска власт съдържа още една, още по-неприятна последица — тя не би могла да взема решенията си съобразно безпристрастен стандарт за справедливост. На света няма такъв безпристрастен стандарт за справедливост, под който биха се подписали всички страни, а и във всеки случай не „човечеството“ взема решенията в Обединените нации, а правителствата, които са длъжни да защитават своите собствени национални интереси. За да добием по-ясна представа как един функциониращ световен властови орган би могъл да взема своите решения, или поне през първото столетие от неговото съществуване, трябва да започнем с арогантността, с която великите сили, които ще продължат да доминират в ООН, налагат личните си интереси и да добавим към тази картина безграничната глупост и невежество, маскирани като принципи, които характеризират непрекъснато менящите се коалиции между по-малките сили в настоящото Общо събрание. Повече от очевидно е, че процесът ще бъде изключително политически. Решенията, които подобно управително тяло би взело, ще бъдат държани в известни разумни граници само благодарение на общия консенсус, че организацията никога не трябва да действа по начин, до такава степен нарушаващ интересите на някоя своя членка или на група от членове, че да ги принуди да застанат в ясно изразени отбранителни позиции и така да разруши общата договореност, която пази планетата от нова световна война.