В това заключение няма нищо възмутително. Националната политика на всяка една държава функционира със същата комбинация от фактори — малко принципи, повече власт, и накрая силни ограничения върху безогледното налагане на тази власт, базиращо се на необходимостта от съхраняване на консенсуса, върху който се основава нацията, както и за да се избегне гражданската война. В една международна организация, чиито членове представляват коренно различни традиции, интереси и нива на развитие, съотношението между принципите и властта няма как да не бъде още по-неравнос тойно. Наистина жалко е, че не съществува никаква друга прак тическа алтернатива на Обединените нации, защото иначе ни кой не би си и помислил да създаде подобно тромаво и натрап ващо се чудовище, каквото вероятно би представлявал един мо щен световен орган.
Според мен съществуват две възможности. Първата е да се сблъскаме с нова глобална катастрофа, която, ако въобще нещо е останало след нея, безсъмнено ще промени автоматично мнението на хората относно ползите от неограничения национален суверенитет. Втората алтернатива се отнася до неща доста по-постепенно и бавно, а то е да убедим правителствата, че след като са се отказали от своя суверенитет в някои конкретни области, като например радио честотите или пощенската система, или нещо друго, трябва да го направят и в областта на политиката.
Брайън Ъркхарт
Всички се примиряваме с неудобствата и изискванията на някакъв далечен и не особено благосклонен управителен орган на национално равнище, защото, в крайна сметка, ползите от него далеч надвишават цената, която сме принудени да плащаме. Въпреки всичките си недостатъци този орган ни осигурява гражданския мир, някаква степен на защита от амбициите на другите национални общности, както и удобна рамка за ши-рокомащабно сътрудничество в преследване на целите, които си поставяме като нация. На теория всичките тези аргументи действат с еднаква сила и в полза на подобен орган от международен мащаб, но на настоящия етап в никоя от държавите по света не съществува национален консенсус относно прехвърлянето на националния суверенитет в ръцете на Обединените нации. Повечето хора проявяват крайна неохота в приемането на факта за неразривната връзка между войната и националния суверенитет, както и че за да се отърват от първото, трябва да се простят и с голяма част от второто. Преобладаващата част от човечеството все още е напълно убедена в необходимостта от национална независимост.
Колкото и да звучи невероятно (а може би не чак толкова), тази убеденост е далеч по-силна в правителствата, отколкото в народите, които въпросните правителства управляват. Организацията на Обединените нации не е създадена по всенародно искане. Тя бе създадена от правителствата, които бяха ужасени от пътя, по който бяха тръгнали, и които не можеха да си позволят да игнорират мрачните реалности на създалата се ситуация. Хората, овластени с истинската отговорност за водене на външната политика в повечето държави, и особено тези на великите сили, са наясно, че настоящата международна система се намира в потенциална смъртна опасност и мнозина от тях вече са си направили необходимите изводи в-тази насока.
Като че ли е малко трудно да говорим с добро за дипломатите, но ако на тях не им се налага да се притесняват за силната вътрешна политическа съпротива срещу отказа от националния суверенитет, то специалистите по външна политика почти във всяка държава (без значение на нейната идеология) автоматично биха се съгласили на минималните отстъпки, необходими за създаването на функциониращ световен орган — просто защото са напълно наясно с алтернативата. Много от по-разумните професионални военни също биха склонили, по същите причини. Спънки поставят политиците, които управляват държавите. Дори и самите те да разбират реалността на ситуацията (което на повечето от тях убягва, защото както произходът им, така и основната им грижа са вътрешните проблеми, а не външните), те не могат да си позволят лукса да изпреварят прекалено много хората, които управляват. Въпреки всичко това прогресът определено е възможен.