Щом забраната на световната война между великите сили и създаването на международното законодателство е проект с давност стотина години, то определено малко изоставаме в графика, но едновременно с това сме постигнали и някакъв напредък. Не сме имали Трета световна война и това отчасти се дължи именно на Организацията на Обединените нации, която подсигури великите сили с извинение да се откажат от няколко от най-опасните си конфронтации, без да загубят кой знае колко от достойнството си. Правилото, че никоя държавна граница не може да бъде променяна насилствено по принцип се спазва или поне в смисъла, че никоя промяна, постигната със сила, не е призната на международно равнище. В случая с Източен Тимор например подобна промяна впоследствие беше премахната и границата върната в първоначалните й мащаби под егидата на ООН. Вярно е, че от време на време избухват войни между средноголемите сили — предимно между Израел и някоя от Арабските страни, или между Индия и Пакистан — но и те рядко са траели повече от месец, защото предложенията на ООН за прекратяване на огъня и за осигуряване на мироопаз-ващи войски обикновено представляват бърз начин за излизане от ситуацията, без поражения върху гордостта.
Историята съхрани също така и забележителни провали, като например осемгодишната война между Иран и Ирак през 80-те години, която беше нарочно проточена от американската и руската помощ за Саддам Хюсеин — с надеждата, че той ще успее да унищожи революционния ислямски режим в Иран. Намесите на великите сили в конфликтите на страни от Третия свят, като например съветската инвазия в Афганистан през 1979 година и американското нахлуване в Ирак през 2003, са напълно незаконни, разбира се, но при тях ООН въобще не успя да се намеси и да стори нищо поради системата на налагане на вето. (От край време беше ясно, че великите сили последни ще приемат новите международни закони, които безсъмнено биха ограничили до крайна степен наглостта и арогантността им.) Повечето от смъртните случаи на бойното поле през последните тридесет години се дължат на вътрешни конфликти, предимно в Африка — а в тях Обединените нации не разполагат нито със законовото основание, нито с политическия мотив да се намесят.
Ако трябва да поставим оценка на напредъка, постигнат след 1945 година — и от гледната точка именно на онези кошмарни години, — то чашата със сигурност би ни се сторила по-скоро наполовина пълна, отколкото наполовина празна.
Невижданото нарастване на броя на международните организации от 1945 година насам и особено оцеляването на ООН като постоянен световен форум, където всички държави се задължават да избягват войните (и доста често успяват да го направят), са напълно достатъчни, за да създадат нов контекст на човешката история. Настоящата политическа разпокъсаност на света на повече от 150 неотстъпчиви, независими териториални единици, безсъмнено ще просъществува още поне известно време. Но дори и днес в известен смисъл тя представлява анахронизъм, защото във всяко друго отношение — от търговията, технологията и масовите комуникации до модните тенденции в областта на идеологията, музиката и брака — вече се забелязват все по-ясните очертания на една-единствена, обща (с местни вариации), глобална култура.
Често се поставя сериозният въпрос дали цивилизацията ни все пак се оказва мъдър експеримент. Човешките същества се справяли доста добре и без нея, особено в сравнение с другите големи сухоземни животински видове, и изглеждали готови да продължат в същия дух още милиони години. А ето ни сега, само десет хиляди години след началото на този експеримент, изправени пред криза с невиждани мащаби, но едва днес проумяващи колко неизбежна е била тя още от мига, в който сме поели по пътя на цивилизацията. Войната и държавата са били елементи от централна значимост в нашата стратегия за налагане на все по-мощен контрол над околната среда, ала именно те са ни довели до настоящата ни дилема, която включва и потенциалната опасност от изчезване на цялата човешка раса.
Вероятността от настъпването на ядрена зима повишава драстично залозите на ядрената война… Евентуалната ядрена война застрашава всичките ни потомци, докато на света живеят хора. Дори и ако броят на населението остане непроменен за конкретния времеви период от биологическата еволюция на един успешен животински вид (приблизително десет милиона години), то все пак говорим за около 500 трилиона човека, на които предстои да се родят. В този смисъл вероятността от изчезването на човешката раса вследствие на ядрената зима е един милион пъти по-голяма, отколкото далеч „по-малката“ цифра на „скромната“ ядрена война, която би убила „само“ няколко стотици милиона души.