Навсякъде преходът към масовите общества бил придружен от социална революция — хората започнали да живеят в строги йерархии, високи колкото пирамидите, които строяли, на чийто връх се намирал богът цар, а на дъното — селяните и робите. Йерархичното устройство се превръща в социална необходимост, защото новите масови общества просто не можели да продължат да вземат решенията си по стария егалитарен начин. Един милион души не били в състояние да седнат около огъня и да дискутират надълго и нашироко, или дори (при отсъствието на каквито и да било средства за масови комуникации) да са наясно каква е темата, подложена на обсъждане. Проблемът с нарастването на броя на хората постулирал, че егалитаризмът трябва да си отиде — заповедите вече трябвало да произтичат от върха към основата на пирамидата, а всички, намиращи се долу, били принудени да им се подчиняват.
И тъй като човешките същества все още имали генетичен достъп до по-старото си приматно наследство, включващо точно такъв вид йерархична структура, за тях въобще не било трудно да преминат към подобен вид поведение (с малко напомняне от местните силни на деня, които бързали да се провъзгласят за богоподобни царе). Не е изненадващо, че всички тези масови общества били крайно милитаризирани, и въпреки че причината, която се изтъквала, обикновено включвала някаква заплаха отвън, доста трудно е да загърбим подозрението, че военните са се стремили да съхранят социалната йерархия. Ала най-важното и най-обнадеждаващото е, че човешките същества така и не се предали напълно на тиранията и отказали да възприемат докрай ценностите на маймуната крал.
Старите ценности на почтеността и равенството се съхранили навсякъде в поведението на хората, най-вече в малките им социални кръгове на семейството и приятелите. Новите популистки религии на масовите общества, възникнали преди 1500–2500 години, въплъщавали именно тези стари ценности, а не тези на държавата. Въпреки хилядите години законно налагано неравенство и систематично потискане, в които масовите общества третирали повечето хора като работни мравки, човешките същества никога не забравили кои са всъщност. И когато новите технологии на масовите комуникации накрая започнали да връщат възможността на милионите да вземат реално участие в колективните решения, те автоматично си поискали обратно изконното равенство.
Хобс и Русо едва успяват да зърнат зараждането на този процес. Към края на XVIII век в някои богати и технологично развити държави печатната преса и масовото ограмотяване дават на половината от населението достъп до дебата за природата и целите на обществото, така че става напълно възможно да си представиш общество, в което милионите равни един на друг хора вземат заедно решенията — масовата демокрация. От представата за това до реалното му осъществяване има само една стъпка — така започват и революциите. И въпреки че хората през XVIII век знаят съвсем малко за човешкото минало и абсолютно нищо — за първобитните хора, самата дума, която измислят — „революция“#, въплъщава дълбокото им убеждение, че те „се обръщат назад“ към истинското равенство, към старите егалитарни ценности на човечеството.
[# Произлиза от глагола „revolve“, което означава „завъртам се“. — Бел. прев.]
На Запада са му необходими повече от две столетия, както и множество фалстартове и продължителни отклонения, докато успее да се демократизира. И през по-голямата част от това време почти всички били напълно убедени, че онова, на което стават свидетели, е изцяло западен културен феномен, заложен дълбоко в християнската и/или древната гръко-римска традиция. Тази огромна грешка не само успява да битува и до ден днешен, но и да се превърне в основа на яростната убеденост на Запада, че е натоварен с мисията да „донесе“ демокрацията на останалата част от света, като че ли светът никога не би могъл да го постигне със собствени средства и воля. Но истината е, че причините за този западен монопол върху демокрацията са чисто технически, а не културни.
До края на Втората световна война, преди началото на колониалните войни, само шепа общества извън западните разполагат със свободен достъп до масови комуникации на своите собствени езици. Става ясно, че в така наречения Трети свят изобщо не са съществували условия за начало на демократичните промени. Веднъж започнали обаче, изминава само едно поколение преди началото на демократичните революции и в тези страни. Новите демократи дори успяват да измислят как, за разлика от своите западни предшественици, да извършат революциите си безкръвно. От Филипините, Тайланд, Южна Корея и Бангладеш в края на 80-те, до площад Тянанмън, Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз в края на същото десетилетие, а оттам и към края на апартейда в Южна Африка през 1994 година, Индонезийската революция от 1998 и Грузинската революция от 2003 — хората от всички култури и всички религии доказват, че те не само искат демокрацията, но и че могат да я получат (в повечето от случаите) без никакво насилие.