Няма нищо случайно във факта, че периодът, в който концепцията за националната държава най-сетне се поставя под въпрос от по-широката дефиниция за човечеството, е също така и периодът, който е станал свидетел на най-катастрофалните войни в историята — защото именно те представляват онзи стимул, който се превръща в двигател на въпросната трансформация. Без заплахата от нова война надали би имало някаква промяна, но и преходът към нова система е доста рисковано начинание. През всяка една година съществува, макар и много миниатюрна, опасност от поредна световна война, която окончателно ще сложи точка на целия този процес, а вероятно и на цялата цивилизация. Кумулативно погледнато, и като се има предвид колко време ще отнеме тази промяна, опасността става огромна. Ала това не е причина да не продължаваме да се опитваме.
Колкото и ограничени да са възможностите на Обединените нации, според мен тази организация е абсолютно необходима. Не съществуват никакви основания това усилие да не бъде направено — то трябва да бъде направено — особено когато всички сме наясно, че избутваме един огромен камък по особено стръмен склон. От време на време ще се подхлъз-ваме, и камъкът може би ще ни затиска, но сме длъжни да продължим да го бутаме нагоре. Защото, ако се откажем да го вършим, просто ще се примирим с унилата необратимост на предстояща нова световна война — на някакъв етап от бъдещето ни, този път ядрена.
Задачата ни за следващите няколко поколения е да трансформираме света на независимите държави, който обитаваме в момента, в някакъв вид истинска, пълноценна международна общност. Ако успеем да създадем тази общност, независимо колко пълна с недоволства, кавги и несправедливости би била тя, то тогава ще можем да кажем, че ефективно и завинаги сме премахнали древната институция, наречена война. И толкова по-добре.