Сержантите инструктори подлагат своите подчинени на огромен стрес, хранят ги с ежедневни порции синтетични победи над привидни препятствия, като нито за момент не забравят, че главната цел е да положат основите на инстинктивните самоотвержени реакции и на безпрекословната лоялност към групата, от която войниците ще се нуждаят, ако заминат на бойното поле. Те са манипулатори от най-висша класа — нещо, за което напълно си дават сметка и от което въобще не се срамуват. Защото знаят, че хлапетата пред тях са се записали доброволно в Морската пехота и че най-вероятно ще излязат в истински бой — а ако искат да останат живи, точно това е начинът, по който трябва да мислят.
Виждал съм във Виетнам да идват момчета откъде ли не. До един бяха.хора, които се плашеха — някои от тях са били уплашени през целия си живот и все още си оставаха такива. Но когато влязоха в бой, реагираха по един и същ начин — 99% от тях реагираха като един… Голяма част от това се дължи на обучението тук, на остров Парис, насочено към оцеляване. Те знаят, че ако не се приспособят — така го наричам аз, — ако не реагират по абсолютно същия начин, по който и другите, няма да оцелеят. Това е. Защото, ако не се действа като един, никой няма да оцелее.
Инструктор по строева и физическа подготовка,
остров Парис, 1982 г.
Когато постъпих в лагера за специална военна подготовка, ни казаха, че ако попаднеш в засада, единственото, което трябва да направиш, е да се обърнеш в правилната посока — наляво или надясно, в зависимост от това, от къде идва огънят, и да нападнеш. Тогава си казвах: „Човече, ама това е истинска лудост! Никога няма да направя нещо толкова глупаво!“.
Когато за първи път попаднахме под вражески обстрел — на кота 1044 в Лаос, го направихме автоматично. Точно както поглеждаш часовника си, за да видиш колко е часът. Обърнах се в правилната посока, нападнахме хълма — укрепена позиция с бетонни бункери, автомати и картечници — и го превзехме. Убихме доста хора по време на това нападение — около тридесет и пет северновиетнамски войници, а от нашите загубихме само трима. Да, мисля че бяха само двама или трима, а около осем бяха ранени.
Трябва да ви кажа, че обикновено не можеш да осъзнаеш онова, на което те учат, до момента, в който трябва да го използваш, макар че иначе ти е някъде в главата. Нещо подобно на въпроса: „Какво правиш, когато стигнеш до знак «Стоп»?“ Именно защото ти е някъде в главата, ти реагираш машинално.
Сержант от Морската пехота на САЩ, 1982 г.
За онези, на които съдбата е предопределила да влязат в сухопътен бой, ключовият въпрос е дали основното военно обучение наистина ги е подготвило за него. А отговорът е категоричен: и да, и не. Не защото нищо не е в състояние да подготви човек за реалността на боя, а защото най-трудната задача си остава убиването.
Мисля, че ако на войниците, които сега си тръгват оттук, се наложи да влязат в бой, ще им бъде необходим някой с боен опит, някой, който е бил на бойното поле и наистина е трябвало да убива — за да ги мотивира до степен такава, че да го направят и те. Щом падне първият и нещата ще станат значително по-лесни.
Инструктор по строева и физическа подготовка,
остров Парис, 1982 г.
Но също така и да, защото обучението на остров Парис е снабдило новобранците с всичко, което могат да се надяват да имат, преди да влязат в реален бой: с уменията и реакциите, които ще подпомогнат личното им оцеляване, с виждания, които бързо ще трансформират бойната единица в затворен кръг, сплотен от чувството за лоялност, както и с почти смехотворна самоувереност, която ще ги изведе максимално напред на фронтовата линия.
Искам да бъда първият, който стъпва на брега. Изобщо не ме е страх, защото когато пристигнах тук, си мислех, че никога не бих могъл да скоча от сто и петдесетметрова кула или да хвърля граната. Тук инструкторите те зареждат със самоувереност. Точно в този момент имам чувството, че бих могъл да направя абсолютно всичко.
Завършващ редник от Морската пехота, остров Парис, 1982 г.
Този човек се чувства по такъв начин, макар стотици пъти да му е повтаряно, че неговата работа е много близо до смъртта. Възможно е тази идея все още да не е успяла да достигне съзнанието му — осемнадесетгодишните рядко вярват във вероятността да умрат, докато и освен ако не участват в реален бой и не преживеят достатъчно, за да проумеят какво точно става. В морската пехота не се опитват да избегнат този въпрос. Точно обратното — там всички полагат забележителни усилия да напомнят на новобранците защо са длъжни при определени обстоятелства да дадат и живота си, ако трябва. Това става на по-късен етап от обучението им, когато постепенно започва да се набляга върху поведението на пехотинците в боя. И въпреки че те може би все още не са в състояние да проумеят логиката, която кара индивида да жертва живота си в името на организацията, в този момент са повече от готови да го приемат емоционално.