Когато за първи път дойдох тук, мисълта аз да убия човек ми изглеждаше просто… нечувана, никой не го прави. Все едно да ловиш катерички без разрешително — човек просто не върши подобни неща. Но щом веднъж дойдеш тук, започват да те мотивират, всеки ден те карат да мислиш за това, когато дойде моментът да си тръгнеш, убиването пак си остава нещо, което не искаш да правиш, но са ти втълпили, че искаш да го правиш, при това са го втълпили толкова дълбоко, че когато се наложи, тръгваш напред и го правиш. Изглежда далеч по-лесно заради мотивацията, която ти дават тук.
Випускник на остров Парис, 1968 г.
Понякога инструкторите те карат да се чувстваш така, сякаш ще ти хареса. Като например войната — да тръгнеш напред и да убиваш хора. Те ти формират психиката вместо теб… аз не съм го правил. Не мога да кажа дали ми харесва или не, защото никога не съм убивал никого. Но ако трябва, сигурно ще го направя.
Випускник на остров Парис, 1982 г.
Подготовката дава резултати. „С огромна неохота сме длъжни да признаем, че по своята същност войната е бизнес, свързан с убиване“ — пише Маршал през 1947 година. Но днес подобна истина се признава с готовност. Когато по-късно изпращат Маршал да направи същите проучвания по време на Корейската война в началото на 50-те, той установява, че след новия тип обучение 50% от пехотинците използват оръжията си, а в някои особено кризисни ситуации почти всички.26 До годините на Виетнамската война, вследствие на по-задълбочените модификации на военната подготовка, около 80% от американските войници са стреляли, за да убиват. В интерес на истината, една от главните причини за трайното превъзходство на западните армии, изправени на бойното поле срещу други въоръжени сили, не е толкова технологичната пропаст между техните оръжия (която понякога въобще не е толкова голяма), а фактът, че повечето съвременни западни армии обучават войниците си съвсем недвусмислено и категорично да бъдат убийци, докато останалите армии по света не го правят. Този ефект често бива замаскиран от факта на съкрушителното въздушно и артилерийско превъзходство на западните армии, в резултат на което преобладаващата част от жертвите на противника са причинени от далекобойни оръжия. Но при бойна обстановка, като например войната на фолкландските острови, където горепосочените фактори не играят чак такава роля, яркото несъответствие между броя на жертвите от британските и аржентинските войски вероятно се дължи почти изцяло на факта, че британските войници са обучавани по новия метод, а аржентинските — не. А най-впечатляващият пример са подразделенията на командосите от армията на Родезия през 70-те години, действащи срещу храбрите, но иначе зле обучени партизански сили — те надали са можели да се похвалят с прикритие от артилерийски или въздушен огън, при това са използвали почти същите оръжия като партизаните, но въпреки това командосите са успели да постигнат съотношение на убитите между тридесет и пет до петдесет на един.27
И така, как трябва да тълкуваме факта, че хората толкова лесно могат да бъдат превърнати в убийци? Все пак остава успокоението, че преобладаващата част са дотолкова зашеметени от ужаса при мисълта, че трябва да сложат край на живота на друго човешко същество, че, стига да могат, избягват да го правят. Дори нещо повече — ако армиите успеят да ги подмамят да го правят посредством съвременните си методи на обучение, върху раменете на онези войници, които са сторили онова, което им е било заповядано, ляга допълнителен товар. В наши дни все повече се налага мнението, че именно високата степен на участие в реални бойни действия по време на Виетнамската война е пряко отговорна за изключително високия процент на заболели от „посттравматичен боен стрес“ американски ветерани от Виетнам.28
При все това, щом задръжките по отношение на убиването, заложени в повечето хора, могат да бъдат премахнати чрез рутинно психологическо внушение — създаване на условни рефлекси, то все още има доста неща, за които да се притесняваме и тревожим. Войната е хронично обществено явление още от момента, когато масово сме преминали към цивилизацията преди около десет хиляди години. А дали е неизбежна характеристика на цивилизацията? И дали корените й не са дори още по-дълбоки?
26
Peter Watson, War on the Mind: The Military Uses and Abuses of Psychology (London: Hutchinson, 1978), 45.