Вече в XXI век ние продължаваме да живеем сред ехото на онзи велик дебат за характера на човешката природа, който избухна в Европа в началото на модерните времена. Първият изстрел в тази интелектуална битка бе даден от Томас Хобс през 1651 година, когато публикува „Левиатан“ — превъзнасяне на мощната централизирана държава като единствена надежда на човечеството за безопасност и сигурност в един свят на насилие и случайности. Той пише в периода малко след Тридесетгодишната война, която срива голяма част от Европа, и след като Гражданската война в Англия опустошава собствената му страна. Целта му е да изгради отбрана от законно установена власт, а методът му е подчертаване на хаоса и мизерията на живота без нея. Той въобще не е познавал и почти не се е интересувал от начина, по който живеят хората в „държавата на природата“, но все пак ги използва обилно в своята аргументация — като кошмарен пример за онова, което би бил животът без държавата. Без всякакво колебание Хобс описва първобитния човек по следния начин: „Никакво изкуство; никаква писменост; никакво общество. И което е най-лошо — непрекъснат страх и опасност от жестока смърт. А животът на човека — самотен, беден, отвратителен, брутален и кратък“.
Човекът, който накрая подема този дебат и като че ли побеждава, е Жан-Жак Русо. Творящ век по-късно, в години, когато цяла Европа е залята от революционните идеи за равенство и демокрация (умира две години след началото на Американската революция и единадесет години преди избухването на френската), Русо превръща своя „благороден дивак“ в модел на начина, по който човешките същества са живели преди кралете и свещениците да ги поробят и подложат на несправедливост и неравенство. Той не е знаел почти нищо за първобитните племена. Единственото, което му е било известно, е, че те живеят в свобода и равенство, и точно това са ценностите, които поставя на първо място. Като изтъква, че народите, които все още живеят в малки общности, без държавно устройство, все още притежават тези добродетели, той заключава (в своите „Размисли върху произхода на неравенството“ от 1755 год.), че свободата и равенството са истинското наследство на цялото човечество. Русо не се интересува особено в какви точно войни неговият „благороден дивак“ е участвал или не е, но неговата идеализирана картина за живота на хората преди настъплението на цивилизацията има огромно влияние върху най-широката читателска публика, живееща все още под управлението на абсолютните монархии. Като че ли от само себе си се прави извода, че свободните и равнопоставени народи, необре-менени от корумпираните институции на държавата, ще бъдат също така в състояние да избегнат бруталните войни, които измъчват всички цивилизовани земи. френските революционери са го повярвали, след тях са го повярвали и марксистите, та дори в края на XX век повечето от западните антрополози продължават да го вярват въпреки всички доказателства в полза на противното.
Дебатът за устройството на първобитните племена е бил и си остава централен по своя характер, защото най-точните доказателства за естеството на човешката природа безсъмнено могат да бъдат открити сред онези, които и до днес продължават да живеят така, както са живели хората през по-голямата част от своята история, с изключение на някакви си десет хиляди години. Какви са били човешките същества, преди масовите общества, селското стопанство, търговията, религията и държавата да ги променят в толкова много отношения? Войнолюбиви ли са били или миролюбиви? Тирани или демократи? Егоисти или безкористни? Екологично ориентирани пазители на природната среда или безогледни унищожители? Що се отнася до антропологията (и археологията), те открай време са имали политическа окраска, и като че ли това не е достатъчно, още по времето на Хобс и Русо вече не са били останали кой знае колко много първобитни племена, за които да се пише, камо ли по-късно. Към момента на появата на науката антропология в началото на XX век на практика не е имало нито едно първобитно племе, което през последните няколко поколения да не е било в досег с по-сложно устроени общества. При това нито едно от тези племена вече не е живеело в богатите на водни запаси, желани земи, които някога са били дом на преобладаващата част от племената на ловците събирачи. Всичките тези земи вече са им били отнети от фермери и селски стопани.