Следователно доказателствата, с които разполагаме за начина, по който някога са живели хората, са събраните археологически данни за някогашните първобитни племена (предимно оръдия на труда, оръжия и кости), писмените сведения за първите контакти с подобни племена през вековете на европейската експанзия по света, както и устните предания за племенни групи, записани от първите антрополози, поколение-две, след като контактът с цивилизацията започва да променя техния живот. Освен това разполагаме и със съвременните наблюдения над малкото останали племена, обитаващи затънтени земи, които все още са съхранили голяма част от първоначалния си начин на живот. Би могло да бъде и по-добре, но все пак е значително повече, отколкото сме знаели за първобитните племена (а значи и за себе си) преди сто години. При това изводите са доста окуражаващи. Русо печели пред Хобс с приблизително три на един.
Групите на ловците събирачи са били малки. Състояли са се от около двадесет до петдесет мъже и са действали на базата на относително равенство между възрастните членове, без нарочно избрани водачи и без никаква йерархия. Когато е било необходимо вземането на колективни решения — което въобще не се е случвало толкова често, — то обикновено е ставало чрез дискусии и консенсус. И ако на някого това решение не му допадало, той бил свободен да напусне и да се присъедини към друга група. Обикновено наблизо винаги е съществувала и някоя друга група, която е говорела същия език (приблизително), и тъй като тези групи са били длъжни да се женят помежду си, за да избегнат генетични проблеми, в съседната група воинът със сигурност е можел да намери някой и друг роднина, който да му помогне да се устрои на новото място. Имало е ясно изразено разделение на труда между половете. Мъжете са имали политическо предимство при вземането на решения, защото вероятността за кръвно родство между тях е била по-голяма (обикновено жените били онези, които се премествали в друга племенна група чрез брак). При все това между половете е съществувала и относително добра равнопоставеност. Налага се заключението, че цялата наша древна история — тридесет хиляди поколения първобитни ловци събирачи — ни подсказва, че по природа ние сме както егалитарно, така и демократично устроени.
Новините действително са добри, макар и не особено изненадващи — дори и след хиляди години в утробата на Левиатан, подчинени на автокрацията и йерархичната структура на големите цивилизовани държави, обикновените хора са продължили да живеят точно по този начин в малкия кръг на своето семейство и приятели, който представлява истинското им социално обкръжение. Независимо какво причиняваме на чужденците на държавно ниво, на нивото на личностните взаимоотношения ние традиционно се отнасяме един към друг много добре. Все пак остава въпросът защо масовите общества са били толкова различни в политическо отношение — или поне доскоро, — но нека засега оставим тази тема настрана и да продължим. Как се е справил Хобс с предизвикателствата на своята аматьорска антропология?
Бил е изцяло на грешен път по въпроса за „никакво общество“. Животът в света на първобитните племена въобще не е бил самотен, а по-скоро пълно преливане в общество от няколко десетки човека, които познаваш от детството си. Често този начин на живот е бил сравняван с двадесет и четиричасова група по интереси или с живот на горния етаж на лондонски автобус. Иначе Хобс е бил прав по отношение краткостта на живота в тези племена — повечето от съвременните жени не са в състояние да заченат след средата на четиридесетте, защото прекалено малко техни предци са успели да доживеят до тази възраст, следователно еволюцията не е сметнала за необходимо да прави подбор по отношение човешкия фертилитет след тази възраст. Но въпреки краткия си живот, през него те са били доста впечатляваща гледка — благодарение на високопротеиновата си диета по осанка те са били по-близо до модерните европейци или северноамериканци, отколкото до недохранените и дребни европейци по времето на Хобс. В едно отношение обаче той е прав — те наистина са живели в „непрекъснат страх и опасност от жестока смърт“, причинена от ръцете на техните побратими.
Една година по-късно стадото от Касекела се добра до третата си жертва. Този път мишената беше Голиат, вече попрехвърлил добрите си години, с оплешивяваща глава, износени зъби, изпъкнали ребра и гръбнак… Само преди пет години той беше пълпоправен член на общността на Касекела, но сега (въпреки че оттогава.насам се бе присъединил към групата на Кахалш) той не представляваше заплаха за никого. Ала за нападателите всичко това нямаше никакво значение.