Всичко започна когато пограничен патрул забеляза Голиат, очевидно скрит на около 25 метра по-нататък. Похитителите се втурнаха като обезумели надолу по склона към тяхната мишена. Докато Голиат пищеше, а патрулът виеше и се перчеше, той беше бит, ритан, вдиган и пускан, и пак пребиван, и тъпкан. Отначало се опита да предпази главата си, но не след дълго се предаде и се просна неподвижен. Атаката продължи около 18 минути, след което нападателите се обърнаха да си вървят. С обилно кървяща глава и дълбока рана на гърба, Голиат се опита да седне, но падна назад и се
разтрепери. После никой никога не го видя.
„Краят на едно шимпанзе от Гомби“31
Откритието, което Джейн Гудол прави през 1973 година в Националния парк Гомби в Танзания, че стадо шимпанзета обявява война на съседното, на времето предизвиква голямо удивление, но последвалите проучвания на няколко антрополози (няколко от стадата на шимпанзетата се изучват в продължение на близо четиридесет години, като всеки техен член получава име, а поведението му е подробно документирано) потвърждават, че битките между съперничещите си стада шимпанзета са широко разпространени, хронични и изключително сериозни. Те никога не са предварително уговорени и не включват голям брой „войници“ от двете страни — повечето от нападенията, които завършват с истински бой, са определено едностранчиви засади. Но важното е, че отделни техни членове (предимно мъжкари) често загиват, а понякога се случва и цели стада да бъдат унищожени напълно. Каква връзка би могло да има всичко това с човешките същества?
Нашето родословие се е отделило от това на шимпанзетата преди около пет-шест милиона години, но около 98% от генетичния ни материал е все още доста сходен. Допреди десет-дванадесет хиляди години всички наши предци са преживявали по почти същия начин както шимпанзетата — претърсвали местността за храна на малки групи от приблизително еднакъв брой членове. И хората, и шимпанзетата са и ловци, и събирачи — шимпанзетата редовно ловят маймуни, като при това го правят в координирани групи, използвайки напълно съзнателни стратегии, — въпреки че човешките оръжия, и вероятно човешкият език, са ни дали възможността да се доберем до по-едър дивеч и така да включим в храната си много повече месо.
От друга страна, освен по-големият ни ръст и интелигентност, между хората и шимпанзетата съществуват и ярки социални различия. Обществото на шимпанзетата се характеризира с ожесточено съперничество за превъзходство сред мъжките, докато човешките първобитни племена и техните предци вероятно са живели в относително егалитарни общества с полупостоянни връзки между отделните мъжкари, женските и техните деца — с други думи семейства — в продължение на няколко милиона години. Едрият дивеч е осигурявал големи количества месо, но то е трябвало да бъде изядено, преди да се развали, затова ловците събирачи са споделяли плячката си и особено месото. Шимпанзетата също споделят месото си, но с далеч по-голяма неохота. А после, естествено, идва и еволюцията, по отношение на която ние сме извадили много повече късмет, отколкото шимпанзетата — днес ги превъзхождаме по брой приблизително двадесет и пет пъти и обитаваме всички климатични зони на планетата, докато те са принудени да се задоволят само с една бързо стесняваща се област в Централна Африка. Въпреки всичко те са нашите най-близки роднини и начинът, по който се държат, има голямо значение за разбиране на нас самите.
„Военното дело“ при шимпанзетата се затруднява значително от факта, че нямат оръжия, а убийството с голи ръце не е никак лесна работа. В резултат на това най-успешните нападения се състоят от мъжки шимпанзета от едната група, атакуваща самотно шимпанзе от другата. Няколко го държат, докато останалите го бият и хапят. Дори и при такива обстоятелства жертвата обикновено е все още жива, когато нападателите й си тръгнат, макар че по-късно обикновено умира. И все пак става въпрос за истинско военно дело, по смисъла на неговата предварителна обмисленост и целенасоченост. Според изследователя на примати Рихард Врангел, който извършва първите си проучвания с екипа на Джейн Гудол в Гомби в началото на 70-те, шимпанзетата провеждат нарочни нападения и се възползват в забележителна степен от елемента на изненада. Тук не става въпрос просто за сляпа агресия, събудена от близостта на шимпанзе от друго стадо — нападателните групи задължително слушат внимателно и преброяват виковете на другото стадо, за да са сигурни, че не ги превъзхождат числено. Всъщност, те почти винаги се оттеглят, вместо да нападнат, освен ако не заловят самотна жертва. И което е още по-интересно, въпреки че преобладаващата част от убийствата включват засади на самотни шимпанзета, отделили се от своето стадо, понякога се организира цяла кампания по целенасоченото, поетапно изтребление на всички мъжкари от стадото на съперниците. Тези кампании могат да продължат с месеци, дори и с години. Веднъж сторено, територията на победеното стадо може да бъде превзета, а оцелелите женски — включени в стадото на победителите. Но децата задължително се убиват.
31
Richard Wrangham and Dale Peterson, Demonic Males: Apes and the Origins of Human Violence (Boston: Houghton Mifflin, 1996), 17.