И още две особености, еднакво притеснителни за човешкото поведение. Една от тях е, че стадата на шимпанзетата обикновено владеят територия от около двадесет квадратни километра, макар да прекарват по-голямата част от времето си само в деветте квадрата в центъра. Не че останалата част от територията им е по-бедна на ресурси — нищо подобно. Просто те я третират като „ничия земя“, вероятно заради опасността от засада и смърт от ръцете на съседното племе. А вторият извод, до който се стига след дългогодишно проучване и наблюдение на няколко стада, е, че тези ендемични военни набези на шимпанзетата в крайна сметка причиняват смъртта на около 30% от мъжките и, макар и на доста по-малка, но все пак значителна част от женските.32
Моят стар приятел бе прободен с копие, а после погнаха жена му и я убиха на място. След това диваците се върнаха до мястото, където аз се опитвах да крепя моя ранен приятел. Когато ги зърна да приближават, той, макар и лошо ранен, веднага скочи на крака и наръга с копието си най-близкия от нападателите си. После приятелят ми беше, разбира се, умъртвен с копия и бумеранги, както и един негов син.
Уилям Бъкли33
Подобни преки проучвания и наблюдения на първобитни племена, все още живеещи в общества, недокоснати от цивилизацията, са изключително редки. Разказът на Уилям Бъкли за живота му сред австралийските аборигени е едно от малкото изключения. В началото на XX век обаче етнографът Лойд Уорнър провежда задълбочени изследвания върху народа мур-нгин от Арнхемските земи на северна Австралия, който живеел в богата на ресурси територия с относително висока гъстота на населението и съвсем наскоро бил осъществил контакт с европейците. Изхождайки от силната традиция на устните предания сред необразованите народи и въз основа на разговорите, които провежда, Лойд прави реконструкция на ръста на бойните действия сред народа мурнгин в края на XIX век. Тогава мурнгин са наброявали около три хиляди души и са живеели в множество отделни групи от класическия първобитен тип на ловците събирачи. От около осемстотин зрели боеспособни мъже те изчисляват, че за период от около две десетилетия са загинали приблизително двеста. Двадесет години е средната продължителност на времето, през което отделният мъжки индивид може да се счита за активен боец, следователно тези цифри означават 25% смъртност при бойни действия сред мъжете на племето.34
Тогава как е възможно някой да повярва — така, както проповядват повечето антрополози от XX век, — че бойните действия сред първобитните племена са били предимно безобидна ритуална дейност? Подобна настройка се дължи отчасти на влиянието на Русо и отчасти на факта, че сред народа мурнгин и техните събратя в останалите части на света е имало относително малко организирани битки, наподобяващи вида военни действия, доминантни за обществата, в които са израснали самите антрополози. От време на време е имало и официални битки (включително две, записани от Уорнър, в които са загинали повече от десет човека), ала преобладаващата част от военните сблъсъци са следвали обичайния модел на първобитните племена на нападения над лагери от спящи хора или засади на малоброен противник. При повечето от тези случаи са загивали съвсем малко хора, а често и нито един. Но сблъсъците били толкова ритмични, че мъжете от народа мурнгин са имали не по-малки шансове да загинат по време на война, отколкото войниците в Наполеоновата френска армия или Хитлерова Германия.
В другата част на земното кълбо антропологът Ърнест Бърч се заема с подобно проучване на военните действия през 60-те сред ескимосите от северозападните части на Аляска. И тъй като войните сред тях са вече като цяло замрели вследствие на контактите им с европейците и американците, започнали преди деветдесет години, Бърч черпи своята информация от съвременните исторически хроники, устните предания и спомените на по-старите ескимоси. Постепенно изниква военна картина от типа „всички срещу всички“, по определението на Хобс. Племенните групи, които антропологът проучва, са воювали една срещу друга; същевременно са се биели с племена ескимоси от други краища на Аляска и Сибир; наред с това са се биели и с индианците атабаскан от източните региони, известни днес като Юкон. Обикновено воините са носели ризници, изработени от костни плочки или от слонова кост, които обличали под горните си дрехи. В региона годишно е имало най-малко една война, а атакуващите групи често са пътували дни наред и са достигали до петдесетина мъже, макар че обичайният им брой е бил по-често петнадесет-двадесет. Между съперничещите си групи непрекъснато се сключвали съюзи, които после се разваляли, тъй като основната цел била численото превъзходство на общата бойна група. Понякога са се случвали и организирани битки, в които воините се изправяли в редици един срещу друг. Най-чести обаче са били нападенията на зазоряване — над села, често разположени на трудно достъпни места. Обичайна практика е била и прокопаването на тунели за бягство между отделните юрти.
32
Stephen A. LeBlanc and Katherine E. Register, Constant Battles: The Myth of the Noble, Peaceful Savage (New York: St. Martin’s Press, 2003), 81–85. Много от следващите източници представляват основните стълбове на аргументация в книгите на Льоблан и Рангъм, и като такива послужиха и на моята в рамките на тази глава.