Обикновено битките сред населението на мае енга са били толкова колебливи и нерешителни, че антрополозите, които първи изучават това племе, ги възприемат почти като игра — сериозните войници от цивилизованите държави не прекратяват бойните действия само защото е завалял дъжд. Всяка една от страните се появява на определеното „бойно поле“ с всичките си съюзници, възлизащи понякога на няколкостотин мъже воини, плюс жените, за да ги развеселяват. После се подреждат в относително равни редици и се втурват едни срещу други. Но тук в никакъв случай не става въпрос за бой до смърт, а дългата цял един ден „война“ обикновено се прекратява, ако някой се окаже сериозно ранен или, не дай боже — убит. Точно поради тези причини първоначалните заключения на антрополозите, отправили се по затънтени места, за да изследват тези племена, са били, че става въпрос не за истинска война, а за ритуална дейност.
Впоследствие антрополозите се заемат да съставят генеалогии на отделните групи, като разпитват как е умрял всеки от жителите на поселищата. Оказало се, че 25% от мъжете и 5% от жените в племето мае енга са загинали по време на битка. Изключително добре организираните в хореографско отношение „битки“ изглеждат относително безобидни, но ако човек се сражава в десетина такива на година, в крайна сметка жертвите се превръщат в доста сериозна цифра. Освен това се оказало, че тези режисирани конфронтации са били преди всичко начин за проверка на силите на противниковия съюз. Ако противникът изглежда почти толкова многоброен, колкото и твоят съюз, тогава всички се прибират по домовете си и забравят за станалото. Но от време на време една от страните намалява драстично поради дезертьорство и накрая става ясно, че другата има числено предимство. На този етап нещата търпят сериозен обрат и режисираните дневни битки се превръщат в нощни нападения или атаки по изгрев слънце, целящи изтреблението на цялата противникова група. В този смисъл бойните действия въобще не могат да се определят като нерешителни. Всеки век изчезват около 30% от независимите социални групи, с други думи — селата. Това се дължи или на факта, че са били изтребени до последния човек (а жените — пленени от победителите), или че изтощението ги е довело до момент, в който окончателно са загубили поредната битка, след което оцелелите са побягнали при свои далечни роднини и са изоставили териториите си.
Много жалко е, че до наши дни не са успели да оцелеят повече от тези племена, за да можем да съставим статистически модел на техните общества и да имаме по-голяма сигурност в изводите си. И все пак доказателствата, с които разполагаме, сочат, че нашите предци са водили войни от незапомнени времена — много преди възхода на цивилизацията. Тук възниква въпросът: винаги ли сме воювали? Дали бойните действия сред хората и техните предци ни връщат чак до началото, до преди пет-шест милиона години, т.е. до момента, когато нашето родословие е кривнало встрани от това на шимпанзетата?
Археологическите доказателства, които днес притежаваме, не дават яснота по този въпрос. И вероятно той ще си остане без отговор. Но някои от фосилните останки от хомо еректус, открити в Европа, носят белези от насилие, което като нищо би могло да бъде причинено от оръжия от човешки тип от преди 750 000 години. Към подобни изводи водят особено вдлъбнатите фрактури на черепите, които биха могли да бъдат причинени от удар със сопа. По костите на хомо еректус се откриват също така и множество порезни рани, които биха могли да бъдат доказателство за оголване на плътта и канибализъм, което, въз основа на сравнение с по-късни находки от човешки групи, спокойно би могло да се свърже с убийство.
Човешкото благоговение пред смъртта, вероятно последица от факта, че ние, за разлика от нашите първобитни предци живеем със сигурността, че някой ден ще умрем, ни е накарало още от незапомнени времена не само да заравяме нашите мъртви, но и да обгръщаме убийството на човешко същество с някакъв ритуал. Сложните ритуали за пречистване на воините, които убиват, са чести характеристики на групи от рода на племето яномамо, а канибализмът — начин за поглъщане на жертвата и за присвояване на духа му — изглежда също толкова широко разпространен. Доказателствата за канибализъм сред нашите древни предци не означават автоматично, че те са действали, водени от същите подбуди, както и че са живели в същия контекст на постоянни битки, но все пак са доста показателни.