Живеещите в племе, включващо много членове, изпълнени в най-голяма степен с дух на патриотизъм, вярност, подчинение, храброст и съчувствие, винаги готови да си помагат един на друг, както и да се жертват за общото благо, ще печелят победи над множество други племена, и това ще бъде естествен подбор.
Чарлс Дарвин, „Произходът на човека“,
(1871)42
Съвременните теоретици на еволюцията, изхождайки от основите, положени от Дарвин, подчертават, че докато еволюцията оформя целия вид, то множеството решения, които определят бъдещето на този вид, до едно се вземат от индивидите. Този акт има изключително значими последици — всяко едно от милионите индивидуални решения се вземат с цел подобряване не на целия вид, а на гените на конкретния индивид, който решава. Този подход към еволюционната теория, изключително колоритно обобщен от Ричард Доукинс в книгата му „Себичният ген“, автоматично обяснява защо детеубийството, на пръв поглед контрапродуктивно за оцеляването на вида и същевременно толкова широко разпространено, е напълно логично от еволюционна гледна точка. За отделния мъжкар, било то лъв или горила, който поема харема на мъртвия си съперник, убиването на неговото поколение е напълно разумно, защото женските, които е наследил, няма повече да си пилеят енергията по отглеждането на децата на мъртвия мъжкар и отново ще станат фертилни, като по този начин ще му помогнат да подсигури собственото си генетично бъдеще.
Дали същата тази логика би могла да обясни защо за хищниците, принадлежащи към дадена група, е напълно разумно да убият член на съседната група, когато биха могли да го направят по-безопасно и икономично? Кой е онзи фактор, изхождащ от желанието за обезсмъртяване на личните гени, който кара индивидите да убиват? Очевидно е, че те не получават автоматично достъп до по-добри възможности за размножаване, но пък групата на убиеца печели потенциално предимство над съседната група, като прави един възрастен член от нея по-слаб в свят на почти постоянен недостиг на ресурси и съревнование за тях. И тъй като възрастните, които извършват убийството, вероятно имат родствена връзка помежду си, то ако групата им е добре, значи и гените им ще бъдат добре.
Много важно е да отбележим, че този вид групиране представлява само временна коалиция на индивиди, единият пол от които имат кръвна връзка (мъжете сред приматите и вълците, жените сред лъвовете и хиените). Групата може да устои заедно няколко поколения и когато нарасне прекалено, да се разцепи на две (и двете групи бързо да се превърнат в съперници), да се разтури или да измре, но тя няма перманентно генетично съществуване в смисъла, който имат видовете. Въпреки всичко тя е достатъчно стабилно социално формирование, тъй като колективната съдба на групата играе важна роля в решаване съдбата на гените на индивидуалните й членове, затова си струва да отслабиш групата на противника, като избиваш нейните членове при първа възможност и минимален риск.
Следователно сред живеещите на групи хищници открай време е имало подобен подбор на индивиди, които демонстрират войнствено поведение — нещо, което се оказва далеч по-обичайно, отколкото учените само до преди няколко десетилетия са си давали сметка. В най-висша степен подобно поведение се наблюдава сред хищниците примати — шимпанзетата и хората, които извършват целенасочени нападения срещу противникови групи вероятно защото са и най-интелигентните хищници. Но истината, която лежи в основата на всички тези дебати относно съревнованието и еволюционните предимства, е, че поне през част от времето ресурсите ще бъдат оскъдни и че някои групи безсъмнено ще губят, когато настанат трудни времена.
Светът никога не е бил пуст, а храната винаги е била ограничена, фактът, че праисторическият човек, подобно на другите хищници, е живял при изключително ниска гъстота на населението в сравнение с плътно събраните земеделци от по-късни времена, въобще не означава, че за всички групи е имало достатъчно пространство, за да се ширят и да избегнат съревнованието за набавяне на храна. От време на време действително са се случвали по няколко поколения с късмет, които са водили мирно съвместно съществуване. Това е ставало веднага, след като хората са се премествали в нови и непознати до момента територии. Но мирът не е продължавал достатъчно дълго. Територията скоро се е изпълвала с хора, живеещи при максималната гъстота, която би могла да се поддържа с оглед на наличните ресурси. И старата реалност пак се е завръщала.
42
Charles Darwin, The Descent of Man: and Selection in Relation to Sex (Първоначално публикувана в Лондон от Джон Мъри през 1871 година; последно издание в Лондон: Gibson Square Books, 2003), 132.