Това не означава, че нашите древни предшественици са си обявявали войни, защото са знаели, че гъстотата на населението накрая ще ги доведе до конфликти със съседните групи (така че защо да не започнем да ги избиваме още сега, преди проблемът да се е задълбочил?!). Всъщност, дори и групите на ловците събирачи, за които все пак знаем нещо, рядко обясняват войните си от гледна точка на ресурсите — обикновено търсят вината за тях в обидите, караниците заради жени и други подобни събития. През повечето време хората вероятно просто са продължили да правят онова, което са правели предците им, подтиквани от еволюционната логика, която е оформила както социалните им структури, така и емоционалните им рефлекси. Но с течение на хилядолетията и с увеличаващата се способност на хората на изразят начина, по който светът им нараствал, поне част от войните сред човешките групи постепенно са станали по-обмислени и по-съзнателно съотнесени към настоящите или очакваните конфликти по повод хранителните запаси.
За да обясним как тези конфликти са се превърнали в хронични за хората, не е необходимо дори да доказваме, че те имат някаква връзка с праисторическото ни минало или с поведението на останалите популации от хищници. Единственото, което ни е необходимо, е да приемем три твърдения. Първото е, че човешките същества притежават физическата и психическата способност да убиват членове на собствения си вид. Второто е, че човешката популация непрекъснато ще нараства до границите на капацитета на околната си среда, та и отвъд. И третото е, че човешките същества са не по-добри в опазването на околната си среда и в съхраняването на дългосрочните си хранителни запаси от всички останали животни. Щом тези три твърдения са верни, то става повече от ясно, че праисторическата ни действителност съвсем естествено е била изпълнена с конфликти между отделните човешки групи по повод ресурсите, както и че много от тези конфликти са били твърде ожесточени.
Така. Вече знаем, че човешките същества могат да се избиват един друг. Второто твърдение, че човешкото население преди цивилизацията непрекъснато е имало тенденция към разрастване, освен ако не е било регулирано от някаква външна сила като глад или насилие, не може да бъде напълно доказано, но все пак в него има зрънце истина. Със сигурност не ни е известно някое праисторическо племе, което е успяло да спре нарастването на населението си чрез съзнателни мерки, нито пък животинският свят ни предоставя кой знае колко примери за нарочно въздържание. При животните конкретно се наблюдават ритмични цикли на бурно нарастване на популацията, следвани от рязък спад.
Сред племената от праисторическия свят увеличаването на населението надали е било толкова рязко, колкото е през XX век, когато човешката раса нараства тройно само за петдесет години — от два милиарда на шест милиарда. На майките от групите на ловците събирачи е било доста трудно да се грижат за повече от едно малко бебе, което непрекъснато са носели, и са отлагали раждането на следващото си бебе до четири години, като са кърмели много дълго — средностатистическата жена тогава е имала през целия си живот не повече от четири-пет деца. Почти всички човешки общества са практикували детеубийството съвсем до скоро — междукултурните изследвания показват, че средно 15% от бебетата (много повече момиченца, отколко момченца) са загинали по този начин в различни общества — от примитивните ловци до Англия от XIX век43. Ала детеубийството сред хората е решение, което се съотнася към живота на семейството, а не на групата, и освен това въобще не представлява съзнателно средство за контрол над раждаемостта. Дори и ако приемем реалността на детеубийството, детската смъртност при племената на ловците събирачи е била доста под 50%, защото те не са били подложени на епидемичните заболявания на цивилизацията. Популацията обикновено е нараствала бавно, но сигурно, а като използваме и магията на сложната лихва, става ясно, че на примитивните хора надали са им били необходими много поколения, за да достигнат границите на капацитета на съответната територия.44
44
Robert L. O’Connell, Ride of the Second Horseman: The Growth and Death of War (Oxford: Oxford University Press, 1995), 28-29; ibid., 49, 113, 175–76.