Противно на тях, антрополозите традиционалисти демонстрират крайна неохота да допуснат предположението, че праисторическите човешки групи са се ръководели от дълбоко вко
ренен културен модел за обявяване на войни на своите съседи — войни, облагодетелствали групите, които са били добри в бойните действия и са имали по-добри перспективи за оцеляване в трудни времена и за увековечаване на гените. Запленени от идеализирания образ на „благородния дивак“, те настояват, че хората, които са имали възможността да изучават пряко, макар и да са водели нещо, наподобяващо война, са го възприемали по-скоро като ритуална дейност — отчасти изкуство, отчасти здравословно упражнение сред природата за безработните ловци, — която няма нищо общо с постигане на някакви икономически или политически цели. „Мисълта за завоевания не е хрумвала на никого в праисторическа Северна Америка и точно това позволява на индианските племена да постигнат нещо нечувано, да отделят войната от държавата — пише антроположката Рут Бенедикт. — Всеки мъж, който е можел да привлече последователи, е ръководел военна единица, когато и където е било възможно, а при някои племена подобен човек е имал пълен контрол над останалите в продължение на цялата експедиция. Но това е имало давност само до завръщането на въпросната бойна група. Държавата… не е имала никакъв особен интерес в подобни авантюри, които са представлявали единствено изключително желана демонстрация на груб индивидуализъм.“47
Институцията „държава“ всъщност въобще не е съществувала при повечето индиански племена, но някои антрополози подчертават факта на разделението между нея и войната само за да подкрепят тезата си, че независимо с какво са се занимавали индианците в Америка, то в никакъв случай не е било от характера, който днес бихме могли да определим като война. Същата теза защитават и други двама ранни антрополози — Ърнест Уолъс и Е. Адамсън Хьобел. Те изтъкват, че най-върховната чест, на която би могъл да се радва един воин от индианските племена в Големите равнини, е била не да убие врага си, а да си „преброи победите“ — което ще рече, да се приближи до врага без оръжие и да го докосне с пръчка или с ръка. С други думи, според тях целта на междуплеменните бойни действия е била да се даде възможност на воините да демонстрират своята храброст. В тази връзка, най-прочутият и уважаван воин от племето на команчите е бил човек, който се е сдобил с одеяло, изработено от племето юта — неговите основни племенни врагове, сред които се е разхождал невъоръжен.
След залез той метна одеялото на главата си и тръгна на разходка из лагера на юта. От една колиба до ушите му достигна звук от ръкопашен бой. Защитен от своето прикритие, той влезе през вратата и се присъедини към зрителите. Никой не му обърна никакво внимание. Бавно и небрежно той тръгна сред тях, като докосваше един след друг членовете на племето юта, намиращи се в колибата. Когато докосна всички, той се измъкна спокойно навън и се присъедини към приятеля си. Беше преброил победите си над двадесет вражески воини едновременно. Велик ден беше наистина.48
Разбира се, че ще е така. Културите, в които доминират военните ценности, съвсем естествено включват разнообразни обичаи и институции, които се харесват на воинския манталитет — от преброяване на победите до ръкопашен бой или дуел, въпреки че подобни дейности не биха могли да се нарекат строго функционални във връзка с военните победи. Всичко това обаче в никакъв случай не означава, че войните, които тези култури обявяват, са просто безсмислени ритуали. Битките, в които се впускат, са били може би лошо организирани и крайно нерешителни по стандартите на по-дисциплинираните култури, а воините в тях може би са били по-склонни (или по-свободни) да побягнат, когато преценят, че за момента нещата се очертават зле и е за предпочитане битката да се отложи за някой друг ден. Ала истината е, че хората умирали, при това с десетки и стотици, а накрая се решавали истински неща — някои групи или племена се разширявали и просперирали, а други се смалявали и постепенно изчезвали.
Фактът, че групите и племената, участвали в някакъв военен конфликт, обикновено обясняват войните си, като броят
обидите, откраднатите жени или разказват за вековечни родови вражди, в никакъв случай не означава, че войните не се дължат на по-сериозни и по-основателни причини. Първата световна война е била причинена от факта, че Гаврило Принцип е убил ерцхерцога Франц Фердинанд, но всички знаем, че съществува и друго причинно ниво. И винаги има такова.
47
Margaret Mead (ed.), Ruth Benedict: An American Anthropologist at Work (Boston: Houghton Mifflin, 1959), 374. Ироничното в случая е, че в първото издание на тази книга използвах както този, така и следващия цитат в подкрепа на позицията „Русо“.
48
Ernest Wallace and Е. Adamson Hoebel, The Comanches (Norman, Oklahoma: University of Oklahoma Press, 1952), 247. Историята е разказана на авторите през 1930-те години от Джим Под Дъба — стар индианец от племето команчи, който като млад е бил приятелят, чакащ извън лагера на Юта.