Съществува още едно, не толкова натрапващо се на пръв поглед, почти механично обяснение за резкия спад на смъртността от войните. Миниатюрните общества на ловците събирачи, състоящи се от не повече от тридесет-четиридесет човека — а в случая със земеделците не повече от няколкостотин, — не са разполагали с абсолютно никакво понятие за стратегия. Всички са живеели на фронтовата линия, така да се каже. От друга страна, във вече установеното земеделско общество, състоящо се от милиони хора, не повече от 5% от цялото население живее на един ден път пеша от границите с потенциално враждебно настроени съседи. Подобни общества просто не могат да се изправят едно срещу друго в цялата си числова мощ — поне в началото на войната те се бият само в покрайнините на своите територии, при това с армии. Единствените съвременни конфликти, в които се отчитат относително големи загуби, при това без кой знае какви мощни оръжия, са в държави, където съперничещите си национални групи са преплетени по такъв начин, че всеки се намира в максимална близост до потенциалния враг — например гражданската война в Югославия по време на Втората световна война (по време на която загиват цели два милиона души, въпреки че на югославска земя не се води нито една голяма битка), или геноцида в Руанда през 1994 година (в който само за няколко месеца 10% от населението загива от ръката на своите съседи). През по-голямата част от историята на цивилизацията обаче по-големите държави с по-хомогенно население и култура са били в относителна безопасност.
Но само доскоро. През последното столетие станахме свидетели как големите индустриални държави развиват способността си да мобилизират всичките си ресурси и да хвърлят милионни армии на фронтовете, а след това и да разработват технологиите, помагащи им да доведат войната до дълбокия тил на врага от небето. И ето че напредналите общества внезапно се връщат на позицията на първобитните ни предшественици, тъй като всички слоеве от населението са еднакво изложени на опасността от моментална и ужасяваща смърт по време на война. Оказва се, че след десет хиляди години ние отново сме затворили кръга, и отново всеки е пред погледа на човека отсреща, непрекъснато. Дори и най-големите държави вече живеят под заплахата от пълно унищожение. Вярно, че годишният риск е минимален, но общо погледнато той е и сериозен, и крайно тревожен.
В такъв случай сме обречени, така ли? Не е задължително. През хилядите години, прекарани в цивилизованите общества, ние сме научили доста и сме се променили, така че не се намираме в капана на малтусианската дилема на първобитните ловци — за да оцелеем, не ни се налага да се бием. Войната действително има дълбоки корени в нашето човешко минало, но това в никакъв случай не ни обрича на постоянни войни, точно както и вековните традиции на детеубийството не ни обричат и в бъдеще да си убиваме децата. Прекалено обемна част от нашия манталитет и прекалено голям брой от нашите институции се градят на презумпцията, че войната е константа, за да ни е лесно да се откъснем от стария модел. Ала личният интерес, а вероятно дори и съпричастието ни оттласкват далече от войната, по посока на по-близко сътрудничество. Малките племена от планините на Нова Гвинея са продължили да водят своите жестоки малки войни дори и в началото на 40-те, въпреки че около тях е бушувала много по-голяма война. Ето какво пи
ше Питър Рихтер, специалист по културна еволюция от Калифорнийския университет: „Но когато след края на Втората световна война австралийските полицейски патрули отишли при хората от Нова Гвинея и им казали, че вече нямат право да се бият, те възприели тази новина като чудесна. Голяма била радостта им, че вече имат извинение да не го правят“.49
Четвърта глава
РАЖДАНЕТО НА БИТКАТА
Човече, ако предположим, че ти и аз избегнем тази битка и сме надарени да живеем вечно — завинаги, безсмъртни, то нито аз самият ще съм принуден да се бия на предните линии, нито ще те принуждавам да се биеш там, където мъжете се сдобиват със слава. Ала сега, като виждам, че духовете на смъртта се тълпят съвсем близо до нас, с хиляди, никой мъж няма право да се обърне и да им избяга. Прочее, нека тръгнем напред и да спечелим слава за себе си, или пък да я отстъпим на другите.
Хайде, елате ми, копелета! Да не би да искате да живеете вечно?!
50
Homer, Iliad, tr. Richard Lattimore (Chicago: University of Chicago Press, 1951), 15, 322–28.