По време на реални бойни действия очевидният лунатизъм на издаваните и приемани в точно определена форма заповеди, на непознатата никъде другаде формализация на служебен ред и ранг, на обучението, което прави напълно сигурен факта, че всеки офицер ще докладва своите наблюдения за движенията на врага точно в тази форма, а не в друга, когато първата не се отличава с нищо особено от втората — всичко това става оправдано поради простата причина, че придава предсказуемост и ред в една иначе напълно хаотична ситуация. В подобна странна обстановка дори и най-чудатият аспект от военната организация — разграничаването между офицерски и сержантски състав — придобива смисъл и значение.
Строгото разграничение, което всички военни организации правят между офицерски и сержантски състав — две напълно различни йерархични структури на хора, обхващащи иначе почти еднаква възрастова група, които, особено на по-младшите нива изпълняват почти идентични задачи, е толкова универсално, че вече надали някой би го отчел като забележително. При все това въоръжените сили се отличават с най-прецизно стратифицираната система на рангове в сравнение с всички останали човешки институции и определено обичат да паради-рат с нея.
Сред най-сложните разграничения в званията вероятно най-значима е пропастта между офицерите и останалите рангове.
Лейтенантите от сухопътните войски на възраст между двадесет-двадесет и една години, обикновено се назначават за командири на редници и сержанти, които са не само по-възрастни, но и по-опитни от тях. И армията очаква от тях да разчитат на преценката на своите сержанти, но все пак да знаят, че окончателното решение и крайната отговорност са изцяло техни. И наистина — двадесетгодишният лейтенант е по закон с по-висше звание и от най-опитния и изпитан сержант в армията (който би трябвало да прояви благоразумието да налага своята власт едва след внимателно обмисляне и преценка на ситуацията). Интересно е и още нещо — повечето армии съвсем целенасочено са създали максимален брой трудности и усложнения за прехвърляне на когото и да било от редовите войници и сержанти в кастата на офицерите.
Историческите корени на разграниченията между офицери и войници са както политически, така и социални, но най-удивителното е, че дори и най-егалитарните държави, като например революционна франция или болшевишка Русия, не ги премахват, фундаменталната причина за това е, че, за да изпълнят задачите, поставени от държавата, офицерите са длъжни да се възползват от живота на поверените им войници в низходящ ред.
Войниците трябва да спазват дистанция. Дистанцията между офицерите и редовия състав определено помага. Това е едно от най-болезнените неща — да си задължен да се въздържаш и да не показваш обичта си към тях, защото си наясно, че когато се налага, ще си принуден да ги унищожиш. И го правиш. Ти просто ги използваш — те са само материал. И част от работата на добрия офицер е да знае точно колко от тях може да използва, и пак да си свърши добре работата.
Пол Фъсел, офицер от Сухопътните войски, Втората световна война
Офицерите играят изключително важна роля по време на битка, а в процентно отношение жертвите сред тях обикновено са много повече, отколкото сред редниците и сержантите. Кратката професионална кариера на лейтенантите от пехотата на Западния фронт по време на Първата световна война е пословична, но през Втората световна война цифрите в никакъв случай не стават по-приятни.
Реших, че не е зле да си запиша точния брой на офицерите, служили в нашия батальон от Деня на десанта насам. Установих, че до 27 март — края на форсирането на Рейн (тоест, за по-малко от десет месеца), дванадесетте стрелкови взвода са били командвани от 55 офицери със среден срок на служба 38 дена… От тях 53% бяха ранени, 24% — убити или умрели от раните си, 15% — инвалидизирани и само 5% — оцелели.
Полковник М. Линдзи, Командир на Първи батальон „Гордън Хайлендърс“7
Жертвите сред офицерите в британската и американската армия, командири в стрелковите батальони — изнесли на гърба си по-голямата част от бойните действия по време на Втората световна война, са като цяло много повече, отколкото сред редовия и сержантски състав. Подобни са цифрите и за повечето от армиите, участвали в сериозни бойни действия и през последните няколко столетия. (Доста подозрителен е фактът, че процентът сред офицерите в американската армия, участвала във Виетнамската война, е доста под този на войниците.)8 Въпреки това начинът, по който офицерите преживяват битката, е доста по-различен от този на редовия състав. Страхът, който офицерите изпитват и опасностите, на които са непрестанно изложени, са точно толкова големи, колкото и тези на техните подчинени, ала те по принцип не си служат със своите оръжия — правят го само в краен случай. Ролята на офицера е да направлява онези, които използват оръжията си, както и да ги кара да го правят. Задачите, които офицерите са длъжни да изпълняват и обстоятелствата, при които са принудени да действат, постепенно закодират у тях един много специфичен поглед към света и начина, по който той се осъществява.
8
John Ellis, The Sharp End of War (North Pomfret, Vermont: David and Charles, 1980), 162-64; Richard Holmes, Acts of War: The Behaviour of Men in Battle (London: Weidenfeld and Nicolson, 1986), 350.