Генерал Джон Хакет
Има и лоши офицери, разбира се — такива, за които нищо от гореказаното не е валидно, но все пак генерал Хакет е прав в едно: именно липсата на тези военни добродетели е причината, превърнала ги в лоши офицери. В известен смисъл генералът предлага обобщаваща и донякъде романтична формула на добротата която по необходимост надмогва злото сред войниците на фронтовата линия. За същия феномен говори и един редник, описвайки го като „приятелска взаимопомощ и даже веселие, увеличаващи се дотолкова, че накрая, с приближаването към фронтовата линия, се превръщат в нещо невъобразимо осезаемо и абсолютно неуместно.“ По-нататък редникът продължава с цитат от писмото на свой братовчед: „Никъде другаде мъжете не са толкова обичани или способни да обичат така, както по време на бойни действия. И това е не само самата истина, а и началото и края на всичко.“10
И все пак това не е цялата истина.
Ходех там, където ми кажеха да ходя и правех онова, което ми кажеха да правя. Обаче край! През цялото време ме гонеше такъв страх, че чак лайното ми се подплаши!
Джеймс Джоунс, пехотинец от Втората световна война
Ако кръвта беше кафява, сега всички щяхме да сме окичени с медали.
Канадски сержант, служил в Северозападна Европа, 1944–1945 г.
Страхът е не само състояние на духа — той има и напълно физически измерения. Водена от иначе полезната си мания да пуска различни въпросници, по време на Втората световна война американската армия се заема да разбере до каква степен факторът „страх“ влияе на успеваемостта на войниците на бойното поле. В една от пехотните дивизии, намиращи се през август 1944 година във франция, 65% от войниците си признават, че поне в един случай не са били в състояние да си свършат правилно работата заради огромния си страх, а над две пети споделят, че при тях това е почти постоянно състояние.
В друго пехотно подразделение на американската армия, разформировано тогава в южната част на Тихия океан, две хиляди войници били помолени да определят физическите симптоми на страха. 84% от тях казали, че го свързват с неконтролируемо сърцебиене, а над три пети си признали, че се тресат неудържимо. Приблизително половината допълнили, че често имат усещането, че ще припаднат, че ги облива студена пот и че започва да им се гади. Над една четвърт добавили, че са повръщали от страх, а 21% споделят, че са загубили контрол над отделителните си органи.11 Да не забравяме, че тези цифри са почерпени единствено от доброволните признания — истинските вероятно са още по-големи от дадените, особено по отношение на по-смущаващите проявления на страха. Изразът на редник Джеймс Джоунс, че „лайното му се е подплашило“, в никакъв случай не е само метафора.
Ето такъв е суровият материал, с който офицерите са принудени да водят своите битки — мъже, чието обучение, самоуважение и лоялност към най-близките приятели много често се заличават само с един замах от невъобразимия човешки страх и отчаяното желание на всяка цена да съхранят живота си. По време на бой, независимо от привидната си стабилност, войниците обикновено се превръщат в подплашено стадо — тълпа, обхваната от страх и паника. За да могат да ги контролират, офицерите са принудени да положат огромни усилия както за тяхната предварителна военна подготовка, така и за организацията им по време на самите бойни действия.
С течение на времето задачата на офицерите става още по-трудна. Те вече не разполагат с подредените като по конец войници, изпънали гърди под зоркия поглед на своите сержанти в обстоятелства, при които, стига да изпълняват добре механичните действия по зареждане и стрелба, се считат за ефективни във военно отношение. Съвременните сухопътни войски водят битки при обстановка на изключителна разпокъсаност, в която за командира е абсолютно невъзможно да упражнява пряк контрол върху действията на своите подчинени. И макар че командната структура е все още налице и развързва ръцете на командирите за принуда и наказание при провал на техните подчинени, за да владее своите хора, съвременният офицер е принуден да разчита все повече и повече на убеждението и гъвкавата манипулация.
Командирът води чрез личния пример. Мисля, че на всички беше добре известно, че и аз се страхувах да не ме застрелят. Не ми харесваше мисълта да умра — надали на някого му харесва. Но тогава правех онова, което трябваше да се направи, съобразно обстановката във всеки един момент, и смятам, че подобно поведение е заразително. Защото когато започне стрелбата и около теб се случват разни неща, човек прави онова, което трябва да се направи, а после и другите поемат да правят онова, което трябва да се направи, и така се превръщаме в екип, действащ заедно.
11
S.A. Stouffer et al., The American Soldier, vol. II (Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1949), 202.