С други думи, ако му провървеше, щеше да има единствено предимството на напълно зареденото ръчно оръжие, с което да започне стомилен преход до разбития кораб. Сто мили джунгла, море, блата и… Димън Стрейтс. Сто мили жега, влага и хищници…
Но нямаше никакъв смисъл да се тревожи за възможните препятствия. Стъпка по стъпка — това бе единственият начин, по който можеше да продължи и да запази здравия си разум.
Капнал от умора, от безсъние и напрежение, той тръгна. Първият час от трудното напредване почти го разочарова. Беше сигурен, че е изминал по-малко от миля, и то в никакъв случай по права линия. Бе загубил напразно поне половината от времето в заобикаляне на тресавища и огромни къпинаци, така гъсто преплетени, че се съмняваше дали дори изуолът би могъл да премине през тях.
Едва се изкатерваше по най-високите дървета, за да провери накъде върви и докъде е стигнал — това бе жизненоважно, ако искаше да стигне на мястото, откъдето да започне търсенето на сала.
По пладне прецени, че е изминал повече от три мили в правилната посока. Бялото петно на слънцето беше вече почти в зенита и това значеше, че през следващия час нямаше да може да се ориентира. Тъкмо това и високото дърво наблизо, плюс умората му надделяха в полза на малка почивка. На върха на дървото имаше удобен клон и ако се завържеше с провисналите лиани…
Събудиха го зверовете на еристанската нощ, които ръмжаха от жажда за кръв под дървото.
Първата му реакция беше страх — задушаващ страх от притискащата го отвсякъде смъртоносна тъмнина. После, когато се поуспокои, се ядоса, че е загубил толкова време. От друга страна, тази почивка му трябваше и несъмнено след нея се чувстваше много по-добре. Нямаше никакъв начин да разбере кое време на нощта е и колко е спал. Можеше само да се надява, че утрото е близо.
Дървото изведнъж се затресе — далеч долу огромни лапи удряха по ствола му. Стреснат, Джеймисън започна да развързва лианите, които го крепяха. Не че можеше да се покатери много по-високо, но вече бе разбрал, че дори само метър-два могат да променят изцяло нещата.
През тежката пелена на мъглата, която покриваше джунглата, не се виждаха никакви звезди. Нямаше и никакъв друг начин да отбелязва изминалото време и това правеше часовете да изглеждат два пъти по-дълги. На няколко пъти коткоподобни зверове се опитваха да го достигнат, но само един се приближи толкова, че Джеймисън беше принуден да използва бластера. Лъчът бе съвсем тънък и сърцето му се сви. Но все пак успя да прогори предните лапи на животното и то падна долу, а другите се сбиха за трупа му.
Най-сетне настъпи зората. Но дойде бавно и Джеймисън дълго не беше сигурен, че джунглата около него просветлява. Битката долу бе стихнала и той успя да различи няколко от хиеноподобните същества, които бе зърнал по време на лудата езда върху изуола преди два дни (само два дни?). Те спокойно дояждаха остатъците от многобройните разкъсани трупове. Същото беше и предишната сутрин, но този път продължението беше друго, защото, внезапно и тихо, една огромна глава, последвана от десетметрово обло тяло, изскочи от храсталака и удари най-близкия хищник като таран. „Хиената“ все пак успя да изпищи, преди да бъде размазана. Другите мигновено се пръснаха и изчезнаха.
Гигантската змия се плъзна лениво по високата трева и бавно погълна жертвата си. Отне й само няколко минути. Но след това не се махна, а се изтегна и Джеймисън гледаше как плячката в търбуха й постепенно се движи назад, докато стана почти незабележима. Седеше замръзнал на дървото и се стараеше дори да не диша. Не знаеше нищо за това как ловуват змиите, но нямаше съмнение, че тази може с лекота да го смъкне от върха на дървото.
Изтече най-дългият час от живота на Джеймисън. Накрая змията се размърда и изчезна. Той изчака няколко минути, после слезе от дървото и тръгна по ясно очертаната й следа. Движеше се тихо и се оглеждаше зорко. Беше решил, че това е най-малко вероятната посока, в която биха поели „хиените“, а и разчиташе змията да не се върне по същия път, нито пък да спре твърде скоро. В края на краищата одевешната й плячка беше твърде лека храна за този колосален стомах и ловът трябваше да продължи.
След неколкостотин метра обаче той с радост се отклони от следата на змията и се отправи приблизително натам, накъдето бе вървял предишния ден. Вече беше светло и слънцето вероятно бе изгряло, но нямаше да се вижда, докато не минеше поне час и не се издигнеше над хоризонта. Чак тогава щеше да може да определи местоположението си и да свери курса си. Междувременно щеше да продължи в колкото е възможно по-права линия.