До пладне бе изминал значително по-голямо разстояние, отколкото предишния ден. Дължеше се главно на по-доброто му физическо състояние. Позволи си само час почивка и завърши последните две мили до средата на следобеда. Беше капнал, но мисълта да прекара още една безкрайна нощ с почти напълно изтощено оръжие го подтикна да се заеме с търсенето на сала — все пак оставаха още няколко часа дневна светлина.
На петдесетина метра имаше едно високо дърво и той внимателно го огледа, така че да може да го разпознае от всякакъв ъгъл. То щеше да бъде неговият център. Първият кръг щеше да бъде с този радиус, вторият с още петдесет метра по-голям и така нататък. Тази схема щеше да му даде отлична възможност да открие голям метален обект като сала, макар че някои от площите с по-гъста растителност щяха да изискват по-старателно претърсване. Първо, разбира се, трябваше да се покатери на дървото, за да установи какво може да се види от върха му.
След четири часа Джеймисън се влачеше от изтощение, почти завършил петия кръг. Вече се смрачаваше и той трябваше да се върне до дървото за още една мъчителна нощ със сън на пресекулки и кошмари наяве.
Но трябваше поне да завърши този кръг въпреки увеличаващата се опасност от бродещи зверове. Вече не криеше от себе си тъжния факт, че е бил глупав оптимист относно намирането на сала. От върха на дървото бе видял, че сушата се стеснява в полуостров само на няколко мили оттук, но за основното претърсване на тази площ щяха да са необходими седмици.
Той забърза напред, без да си прави труда да се движи тихо. В действителност малко го беше грижа дали това безнадеждно положение ще завърши с гибел сега, или след няколко дни.
Гъстата джунгла неочаквано изчезна и пред него се появи малка поляна. Не я беше видял от дървото, отдалечено само на двеста и петдесет метра. Разбира се, дори тук земята не бе напълно гола, а гъсто покрита с някакви сиви пълзящи растения.
Джеймисън тъкмо реши да мине през поляната, когато храсталакът от другата страна се размърда и оттам излезе голям космат звяр със злобни очи и хищна муцуна. Звярът изръмжа страховито, оголи страшните си зъби и се хвърли срещу него.
Джеймисън замръзна. Нямаше къде да бяга.
Звярът обаче изобщо не стигна до него. Предните му крака се заплетоха в сивите пълзящи растения и той падна тежко сред тях. Невероятно. Въпреки усилията, които разтресоха земята, животното, изглежда, не бе в състояние да се освободи. В сгъстяващия се мрак Джеймисън не можеше да види добре какво става, но изведнъж се сети. Растението беше живо — живо и кръвожадно! Жилавите му ластари се увиваха около краката и шията на звяра по-бързо, отколкото мощните му усилия можеха да ги разкъсат. А други, с връхчета като игли, се забиваха отново и отново в плътта през сплъстената козина. Изведнъж огромното тяло рязко се вдърви, крайниците му се изпънаха неестествено и звярът се строполи на земята.
Растенията запълзяха по неподвижното тяло и скоро го скриха почти напълно.
Джеймисън успя да откъсне очи от ужасното зрелище и стреснато се огледа, за да се увери, че никое от тези растения не расте близо до него. Вече се бе сетил, макар да го виждаше за пръв път, че това е месоядното растение рит, което заедно с гигантските змии правеше тази планета неподходяща за военна база. Наистина, този пълзящ убиец не се срещаше по цялата планета както змията, а само там, където почвата беше подходяща за неговия странен метаболизъм. Но пък в такива райони изобилстваше и Джеймисън потръпна при мисълта, че през последните няколко часа сигурно бе минавал опасно близо покрай много такива места.
Изведнъж с тревога забеляза колко тъмно е станало. Шумовете в първобитната джунгла застрашително се увеличаваха. Идваше време за събуждане на злото. Безброй чудовища се измъкваха от зловонните си бърлоги, за да започнат необуздано да се избиват.
Тъкмо понечи да тръгне към дървото, чийто връх едва се виждаше на фона на потъмняващото небе, когато усети как нещо познато прониква в съзнанието му и после се оформи една отчетлива мисъл.
„Не натам, Тревор Джеймисън. Салът, който търсиш, е на съседната поляна. Аз съм при него и те чакам. Изглежда, че още веднъж ще се нуждая от твоята помощ.“