Беше станало адски студено. От изток духаше леден вятър. До полунощ температурите щяха да спаднат до нулата. Той започна да се оттегля. Трябваше да вземе някои предохранителни мерки преди настъпването на нощта и беше по-добре да побърза. След час, когато безлунната тъма легна върху огромната планина, Джеймисън вече седеше напрегнат пред визиплочите. Очакваше го дълга нощ — нощ на човек, който не смее да заспи. Някъде по средата й Джеймисън забеляза движение на една от плочите и с пръст на бластерното управление зачака обектът да дойде на по-добър фокус. Но това не стана. Студеното утро го завари уморен, но продължаващ енергично да следи за появата на враг, който да действа предпазливо като него. Започна да се пита дали наистина е забелязал нещо.
Взе още едно хапче против сън и пак прегледа щателно атомните двигатели. Диагнозата беше същата. Основният гравитационен реактор беше в съвсем безнадеждно състояние. Докато не бъдеше реактивиран на „Орион“, двигателите бяха безполезни. Нямаше как да избегне смъртоносната битка на платото. Идеята, която бе обмислял през нощта, придоби ново значение. Това бе първият път, когато рул и човешко създание се срещаха очи в очи върху ограничено поле на действие, разположено на открито. Големите битки в космоса се водеха кораб срещу кораб и флота срещу флота. Оцелелите или се спасяваха, или попадаха в плен у по-силния противник.
Ако не бъдеше надхитрен преди да успее да се организира, Джеймисън щеше да има безценната възможност да провери някои свои предположения за рулите. Значи трябваше да използва всяка минута дневна светлина до краен предел.
Сложи си специалните защитни пояси и излезе. От минута на минута утрото ставаше все по-светло. Гледките, които се разкриваха в далечината, бяха великолепни. Защо всичко това се случваше на най-странната и най-красива планина във вселената?
Намираше се на връх, който се издигаше отвесно като кула почти на две хиляди и петстотин метра. Беше най-величествената колона в познатата вселена, едно от стоте чудеса на природата в галактиката.
Джеймисън бе стъпвал върху планети, отдалечени на сто хиляди светлинни години от Земята, и по палубите на огромни кораби, които прехвърчаха от вечната нощ в ослепителната светлина на червени, сини, жълти, бели, оранжеви и виолетови слънца, така чудни и различни, че никой не можеше да ги опише.
А сега стоеше тук, на върха на величествената планина на далечната Лиртис — един човек, предизвикан от обстоятелствата да премери умението си с един или повече от могъщите рулски врагове.
Потрепери. Беше време да започне атаката и да види какво ще е противодействието. Това бе Стъпка първа и най-важното беше да не се окаже и Стъпка последна. Когато слънцето Лиртис надникна плахо над североизточния скален ръб, атаката вече бе започнала. Автоматичните защитни съоръжения, които Джеймисън беше поставил през нощта, напредваха пред мобилния бластер. Той предвидливо се бе погрижил едно от тях да се движи и след него. Прикрит от тази основна защита, пълзеше от една издадена скала до друга. Направляваше машините от малко ръчно командно табло, свързано към визиплочите, които бяха разположени на шлема точно над очите му, и напрегнато наблюдаваше трепкащите иглички, които показваха движение или че екраните на защитните съоръжения са били подложени на енергийно противодействие.
Не се случи нищо. Когато наближи рулския кораб, Джеймисън спря, за да обмисли сериозно проблема — липсата на съпротива. Това не му харесваше. Имаше вероятност всички рули на борда да са загинали… но бе съмнителна.
Огледа разбития кораб през телескопичните очи на едно от защитните си съоръжения. Корабът лежеше в плитка пукнатина с нос, забит в стена от едрозърнест пясък. Долните му плочи бяха деформирани. Единственият енергиен залп от предишния ден, макар напълно автоматичен, беше нанесъл смазващ удар на рулския кораб.
Крайният резултат беше пълна безжизненост. Дори да имаше някакъв номер, той бе много изкусен. За щастие Джеймисън можеше да проведе един тест — не решаващ, но показателен.