А имаше неща, чието решение би могъл да се помъчи да намери. Например какво мотивираше рулските действия. Защо те искаха да унищожават напълно другите раси? Защо ненужно бяха жертвали скъпоструващи лайнери, за да нападат земните кораби, бродещи в техните сектори на космоса, след като знаеха, че нашествениците ще си отидат след няколко седмици?
Възможностите за единоборство тук, на тази самотна планина, го въодушевяваха. Джеймисън лежеше, чертаеше планове и оглеждаше проблема от всички страни. Понякога пропълзяваше до креслото пред командното табло и се взираше с часове в някоя точка от визиплочите. Виждаше платото и изгледа зад него. Наблюдаваше небето на Лиртис III с цвят на бледа орхидея, мълчаливо и безжизнено. Съзнаваше затвора си. Беше хванат тук като в капан. Тревор Джеймисън, чийто спокоен глас звучеше авторитетно в залите на научния съвет на Земната галактическа империя, беше тук съвсем сам и чакаше да му оздравее кракът, за да може да проведе експеримент с един рул.
На третия ден вече бе в състояние да се придвижва достатъчно и незабавно започна да работи върху светлинния екран. На петия ден го привърши. После написа сценария. Това беше лесно. Всяка серия кадри бе така грижливо разработена в леглото, че се лееше от съзнанието му направо в телевизионната система.
Инсталира екрана сред няколко дървета недалеч от спасителната лодка и подхвърли една консерва с храна на три — четири метра встрани.
Остатъкът от деня се влачеше бавно. Това бе шестият ден от пристигането на рула и петият, откакто си беше навехнал глезена. Настъпи нощта.
24.
Рулът се приближи до поставения от човека екран като плъзгаща сянка, полюляваща се на звездната светлина на Лиртис III. Колко ярък беше той и как грееше в тъмнината на платото — светло петно в една черна вселена.
Когато стигна на трийсетина метра от светлината, усети храната и осъзна, че има някаква клопка. Шест дни без храна означаваха за рула поразителна загуба на енергия, зрително блокиране на дузина цветни равнища и слаба жизнена сила, която бе в хармония със сенките, а не със слънцето. Този вътрешен свят на разстроена нервна система наподобяваше изтощена батерия с двадесетина органични „уреда“, изключващи се един по един със спадането на енергийното равнище. Иели-ят осъзна мрачно, но с лудо безпокойство, че най-чувствителните краища на нервната му система може никога вече да не се възстановят напълно. Бързината беше от съществено значение. Ако упадъкът на тялото му се задълбочеше, старата уговорка за задължителна самоналожена смърт щеше да стане актуална дори за високопоставения Еаиш на Иел.
Членестото тяло се успокои. Зрителните центрове, които бяха навсякъде, приемаха светлина в тесен вълнов сектор от екрана. Рулът наблюдаваше развитието на разказа от начало до край, после и повторението му.
Картината започваше в дълбокия космос с излизането на човешката лодка от шлюза на един боен кораб. После бойният кораб отиде до някаква военна база, откъдето взе припаси и заедно с огромна флота потегли по обратния път. Сцената се смени със спускането на лодката върху повърхността на Лиртис III, показа всичко, случило се впоследствие, подсказа, че положението е опасно и за двамата и… посочи единственото спасително решение. Разказът завършваше с приближаването на рула към консервната кутия отляво на екрана и отварянето й. Начинът бе показан в подробности, както и ясният образ на рула, изяждащ бързо храната от нея. Всеки път, когато наближаваше тази част, рулът изпитваше желание да превърне разказа в реалност. Но той се плъзна към консервата едва след седмото повторение на тази част. Знаеше, че това е клопка, може би дори смърт, но вече нямаше значение. За да живее, трябваше да използва този шанс. Само рискувайки да изяде съдържанието на кутията, можеше да се надява да остане жив до пристигането на помощта.
Не знаеше колко време щеше да е нужно на командирите, които бродеха горе в мрака на космоса, да се решат да престъпят изричната му заповед. Но те щяха да дойдат, дори ако дръзнеха да я нарушат едва след пристигането на вражеските кораби. Тогава поне щяха да се спуснат без страх да пострадат от неговия гняв. До този миг обаче той щеше да се нуждае от всичката храна, която успееше да намери. Предпазливо протегна едно смукалце и задейства автоматичната отварачка на консервата.