Твърдата плоча леко изстърга при пренареждането на ядрената й структура. Изместването беше безкрайно малко, отчасти защото нервната енергия на рула беше под нормата, и отчасти защото той много внимаваше да не освободи излишна неуправляема енергия. Но плочата се оказа съвсем безопасна. Силата й бе отслабена значително, което се доказваше и от мижавото пулсиране на антигравитационните й вълни. Той дори се усъмни, че ще се отлепи от земята. Но тя все пак се отлепи. Пробното издигане бе до височина два метра и му даде представа за ограничената мощност, която имаше на разположение. Бе достатъчна само за една атака.
В съзнанието му нямаше повече никакви колебания. Експериментът му се бе провалил. Единствената му цел сега бе убиването на човека и въпросът беше как да се подсигури да не бъде пречукан от него, докато провежда своята акция. Лаковото покритие щеше да му помогне.
Рулът го бе нанесъл старателно и го бе подсушил, преди да откачи плочата и да я занесе на гръб до храсталака, който бе набелязал. Когато се зарови заедно с нея под шумата, се поуспокои. Бе осъзнал, че маската на неговата цивилизация е свалена. Това го бе изненадало, но не съжаляваше. Като му даваше храна, двукракото създание очевидно му играеше някакъв мръсен номер. Но той вече бе зарязал експеримента си с твърдото намерение незабавно да нанесе смъртоносен удар. Лежеше напрегнат и освирепял, очаквайки идването на човека.
Рулът излетя от храсталака върху антигравитационната плоча толкова изненадващо, че почти успя. Според тестовете на Джеймисън от първата сутрин в плочите изобщо не бе останала енергия. И въпреки това тази се носеше срещу него със специалната антигравитационна лекота, която рулските учени бяха довели до върха на съвършенството.
Джеймисън измъкна бластера си, но преди да стреля, трябваше да направи избор. Много сериозен избор. „Не убивай!“ — заповяда му вътрешен глас.
Това беше трудно — ох, колко трудно. Но нямаше как — рулът беше само на три-четири метра. Спаси го това, че Джеймисън улучи металната плоча, обгори я и я отхвърли в храстите. Божията заповед го възпря да стреля втори път. Когато стигна храстите, рулът беше вече на двайсетина метра зад тях и тъкмо изчезваше сред дърветата. Той не го преследва, нито стреля отново по него, а предпазливо издърпа антигравитационната плоча от храстите и се зае да я изследва.
Въпросът беше как рулът бе успял да я дегравитизира без необходимата сложна машинария? И щом бе способен да стори това, защо не се бе спуснал долу в гората, където храната бе в изобилие и където щеше да е в безопасност от своя човешки враг? Единият въпрос намери отговора си в момента, в който повдигна плочата. Теглото й бе около нормалното, а енергията очевидно бе изразходвана докрай след краткия полет. Значи за спускане от миля и половина до гората не можеше да става и дума.
Джеймисън реши да не рискува, пусна плочата в пропастта и се върна в лодката. Пак си спомни за „покритието“ Изследва стърготината, която беше взел. Химически тя се оказа от обикновена смола, използвана за полиране. В атомно отношение бе стабилна. В електронно отношение превръщаше светлината в радиомагнитни вълни, чиято честота съответстваше на тази на човешкия мозък. Действаше безотказно. Но какъв беше записът? За сравнение той направи една графика за всеки материал и за всяко енергийно равнище и щом установи, че смолата е променена на електронно равнище — което беше очевидно, но все пак трябваше да бъде доказано, — нанесе образите на един визиграф. В резултат се получи невероятна смесица.
Символи. Той взе от рафта „Символни интерпретации на подсъзнанието“ и намери препратката: „Задръжки. Психически“ На съответната страница и ред прочете: „Не убивай!“
— Ах, да те — процеди Джеймисън в тишината на спасителната лодка. — Точно това стана, нали?
Почувства облекчение, но само за миг. Намерението да не убива на този етап си беше чисто негово и рулът не знаеше това. Но чрез изработването на една такава фина забрана, врагът владееше положението дори при поражение — ето кое беше неприятното. Досега Джеймисън се бе отървавал от клопките, но не бе създал своя. Е, имаше някаква надежда, но това не бе достатъчно. Не трябваше да поема повече рискове. Дори заключителният експеримент трябваше да почака до деня на пристигането на „Орион“. Човешките създания бяха просто твърде уязвими, техните жизнени клетки притежаваха импулси, които можеха да бъдат разбъркани ловко и безмилостно. Не се съмняваше, че в крайна сметка, рулът щеше да се опита да повлияе на клетъчните му импулси и да го подтикне към самоунищожение.