25.
На деветата нощ, ден преди пристигането на „Орион“, Джеймисън се въздържа да подхвърли консерва с храна. На сутринта прекара половин час при радиото, опитвайки се да се свърже с бойния кораб. Реши, че е необходимо да изпрати подробен отчет за случилото се до момента, и описа плановете си, включително намерението си да тества рула, за да провери дали е пострадал от някакво увреждане в периода му на гладуване.
Субпространството беше напълно безмълвно. Никакъв отговор. Накрая той се отказа от опитите да осъществи контакт, излезе и бързо инсталира уредите, от които щеше да се нуждае за своя експеримент. Околността приличаше на пустиня. Той изпробва оборудването, после си погледна часовника и внезапно паникьосан, реши да не чака повече и натисна един бутон. Източник близо до екрана започна да излъчва на много високо енергийно равнище — вариация на ритъма, на който рулът беше подложен в продължение на четири нощи. Джеймисън бавно се оттегли към лодката. Искаше още веднъж да се опита да се свърже с „Орион“. Изведнъж видя рула да се появява на поляната и да се насочва право към източника на излъчване. Джеймисън спря да види какво ще стане и в същия миг главната алармена система на спасителната лодка силно зазвъня. Звукът се понесе зловещо на крилата на ледения вятър. Радиото на китката му се включи с щракане, синхронизирайки се с мощната радиостанция в спасителната лодка.
— Тревор Джеймисън, тук е „Орион“ — каза бързо един глас. — Чухме по-раншните ви обаждания, но се въздържахме да отговорим. В околностите на слънцето Лиртис кръстосва цяла рулска флота. До пет минути ще направим опит да ви приберем. Междувременно не предприемайте нищо и незабавно се скрийте.
Джеймисън се подчини, без да разсъждава. В следващия миг забеляза някакво движение в небето — две тъмни петна, които застрашително нарастваха. Рулски бойни суперкораби. Прелетяха над него и последвалият вихър почти го откъсна от земята. Той се вкопчи отчаяно в корените на преплетения храсталак. Вражеските военни кораби направиха бърза обиколка, без да намаляват скоростта, и тръгнаха да се връщат. Джеймисън очакваше мигновена смърт, но огънят мина покрай него с гръмотевичен тътен. Лодката му! Бяха стреляли, по нея!
Появи се и трети военен кораб, но докато Джеймисън се напрягаше да различи очертанията му, той изви и отлетя.
— Вече не може да ти се помогне — включи се радиото на китката му. — Спасявай се. Нашите четири бойни кораба ще ангажират вниманието на рулската флота и ще се опитат да я изтеглят към бойната ни група, кръстосваща в близост до звездата Бианка и после…
Далечно лумване на огън в небето сложи край на съобщението. Измина цяла минута преди взривът да отекне в студения въздух на Лиртис III. Настъпилата след него тишина беше странна — не спокойна, а съдбоносна, пълна с неизмерима заплаха.
Джеймисън се изправи настръхнал. Беше се отървал на косъм. За останалото дори не смееше да мисли. От лодката му нямаше и следа. Цялата скала бе срязана и отнесена. Джеймисън очакваше това, но изненадата въпреки всичко беше вцепеняваща. Той се сви като преследвано животно и се загледа в небето. Там нямаше никакво движение; не се чуваше друг звук освен свистенето на източния вятър. Бе сам между небето и земята, едно човешко създание на ръба на бездната. Случилото се бе озадачаващо. Рулските кораби бяха прелетели веднъж над планината, за да преценят положението, и после се бяха опитали да го унищожат. Защо най-модерни бойни кораби бяха рискували да защитят неговия противник на тази изолирана планина?
Трябваше да побърза. Всеки момент те можеха да пратят някой от своите разрушители на спасителна операция. Хукна като луд към екрана.
Строполи се без дъх в близките храсти и впи поглед в рула. Плененият рул, неговият рул, с когото можеше да прави каквото си поиска. Да го наблюдава, да го насилва, да го дресира — най-бързото дресиране в историята на света. Нямаше никакво време за бавно подаване на информация. Той се зае с контролното табло.
Рулът се движеше назад-напред пред екрана. Първо се забърза, после се забави, после отново се забърза — според волята на Джеймисън.
Преди почти хиляда години, през двадесети век, бяха направени класически и вечни изследвания върху условните рефлекси и един от крайните им резултати бе именно този. Един човек на име Павлов бе хранил лабораторно куче през равни интервали от време в съпровод на звънец. Скоро храносмилателната система на кучето започнала да реагира така редовно на звъна без храна, както на храната и на звъна заедно. Самият Павлов много по-късно установил най-важното в този условен процес. Но започналото в онзи далечен ден изследване бе завършило с една наука, с чиято помощ можеха да се промиват мозъците на животни и чуждопланетяни — а и на хора също — почти без проблеми. Само рулите объркваха експериментаторите в областта на тази вече отдавна точна наука. Безпомощни пред желанието за смърт на всички пленени рули, учените предвиждаха гибел на Земната галактическа империя, ако не бъде открит способ за проникване в съзнанието на врага. Лошото беше, че хората не разполагаха с достатъчно време. Бавенето означаваше гибел за тях.