Но дори и най-краткото проучване, което можеше да се направи сега, щеше да отнеме на практика доста време. Назад и напред, назад и напред. Ритъмът на подчинение трябваше да бъде установен. Образът на рула върху екрана си приличаше с оригинала като две капки вода. Беше триизмерен, движенията му бяха като на автомат. Засегнати бяха основни нервни центрове. За рула бе също така трудно да излезе от ритъма, както и да се противопостави на повика на импулса за храна. След като накара рула да следва тази безсмислена схема цели петнадесет минути, Джеймисън му нареди да се катери по дърветата. Нагоре, после отново надолу, няколко пъти. Сетне въведе и своя образ.
Напрегнато, с едно око в небето и едно в екрана, той наблюдаваше реакциите на рула. След няколко минути удовлетворено се усмихна — поне този рул временно беше забравил своята дежурна омраза и задължението за самоубийство, когато попадне в плен на човешко създание.
Сега, вече на етапа на крайния контрол, той се колебаеше. Трябваше да проведе тестовете. Но имаше ли време? От друга страна, бе длъжен да ги направи. Тази възможност можеше изобщо да не се повтори през следващите сто години.
Когато след двадесет и пет минути завърши тестовете, Джеймисън беше побледнял от вълнение. Беше сполучил! Изразходва още десет безценни минути да предаде откритието си по радиото — надяваше се, че радиостанцията на неговата лодка е оцеляла при падането от планината. Не получи обаче никакъв отговор. Дано поне предавателят да не е повреден!
Беше направил всичко възможно и сега му оставаше само едно. Отправи се към ръба на скалата, погледна надолу и потрепери. После си спомни какво бе казал „Орион“: „Една цяла рулска флота кръстосва…“
Бързо!
Свали рула до първия перваз, сетне пристегна въжето около собственото си тяло и пристъпи в пропастта. Рулът му помогна да се спусне до него. Продължиха надолу. На всеки перваз Джеймисън забиваше алпинистка кука в твърдата скала, въжето се плъзваше през система от макари и рулът и той поред се спускаха до следващите первази.
Денят преваляше. Джеймисън виждаше, че рулът все повече се съвзема. Продължаваше да му съдейства, но го наблюдаваше с втренчен поглед всеки път, когато му помагаше да се спусне. Рулът излизаше от своя транс и това щеше да стане още преди да падне мрак.
От време на време Джеймисън губеше надежда, че ще стигнат долу преди падането на сенките. Непрекъснато хвърляше нервни погледи на рула.
Наложи се да спрат за почивка и това още повече ги забави. Джеймисън погледна небето. Някъде горе може би се водеше най-голямата битка между рулите и хората от десет години насам. Това, че никакъв рулски кораб още не се беше опитал да спаси рула на платото, бе заслуга на земните бойни кораби. Бе възможно, разбира се, рулите да са решили да зарежат представителя на расата си, но…
Джеймисън изостави напразните размишления и сравни височината на скалния масив над тях с разстоянието до долу. Бяха изминали две трети. Забеляза, че рулът бе обърнал лице към долината и също я погледна. Сцената дори от тази намалена дистанция беше впечатляваща. Гората започваше на четвърт миля от подножието на скалния масив и буквално нямаше край. Покриваше хълмовете и се спускаше в плитките долини, извиваше покрай широките реки, после се издигаше отново на талази и се катереше по склоновете на планините, чиито неясни очертания се мержелееха в далечината.
Продължиха надолу и в шест часа и двадесет и пет минути достигнаха последния перваз — на петдесетина метра от равнината. Въжето бе достатъчно дълго и Джеймисън спусна рула без проблеми. После се взря с любопитство надолу. Какво щеше да направи рулът сега, когато беше извън опасност?