Само че той се обърна, върна се на стола си и седна.
— Дневният офицер не може да ти даде никакъв друг отговор — заяви той с окончателна безапелационност и се задълбочи отново в документите, над които работеше при влизането ми. — А и аз нямам намерение да го отвличам от задълженията му само за да потвърди това, което вече ти казах.
Това бе жесток удар по плановете ми, но нямаше смисъл да настоявам — обърнах се и напуснах сградата.
ОСМА ГЛАВА
Когато вратата се затвори зад гърба ми, спрях на горното стъпало и се опитах да пресметна възможните варианти. Разгледах проблема от всички страни, мъчейки се да намеря решение. Някъде трябва да има изход към целта, към която се стремях, някакъв проход, цепнатина в стената… Хвърлих поглед към паркинга с офицерските аерокари.
Внезапно се сетих. Абсолютно неочаквано парчетата на мозайката се сглобиха и пред мен застана цялостната картина. Изругах се мислено, задето не се бях сетил за тази възможност.
Първо — странно познатата външност на адютанта, който дойде на празненството и изведе Елдър Брайт. Второ — незабавното напускане на Старейшината след появата на вестоносеца. И накрая — необичайно пустата площадка пред щаба в контраст с препълнения паркинг тук, празния офис вътре и отказа на взводния да повика Дневния офицер.
Или самият Брайт, или присъствието му в зоната на бойните действия са задействали някакъв секретен план на наемниците от Сдружението. Един внезапен удар, който да довърши касидианските сили, или още по-добре — неочакван край на войната, щяха да бъдат добре дошли, особено като се имат предвид опитите на Елдър Брайт да издигне своите наемници в очите на населението на останалите дванадесет планети и да уталожи всеобщото негодуване от тяхното фанатично поведение и обноски.
Бяха ми казвали, че не всички жители на Хармония и Асоциация са толкова противни. Но след срещата с оня сержант вътре лесно можех да се досетя, че са необходими само няколко като него, за да предизвикат предубедено отношение към всички войници с черни униформи.
Можех да се закълна в собствените си ботуши, че в момента Брайт се намира вътре заедно с високопоставените си командири и подготвят някоя инициатива, която да разпилее касидианските новобранци. А с него би трябвало да е и адютантът, който го повика от празненството. И ако професионалната ми памет не ме лъжеше, представях си кой може да е той.
Затичах надолу по стълбите към аерокара си, пъхнах се вътре и включих радиофона. Централата на Контървейл внезапно ме погледна с лицето на млада блондинка.
Казах й номера на моя аерокар, който, разбира се, беше взет под наем.
— Бих искал да говоря с Джеймтън Блек, офицер от силите на Сдружението. Струва ми се, че в момента би трябвало да се намира в щаба близо до Контървейл. Не знам точно какъв чин има — поне командор, а може да е станал и комендант. Особен случай, така да се каже. Ако го откриете, бихте ли го включили към моя радиофон?
— Да, сър — отвърна централата. — Изчакайте, моля, ще ви свържа след минута.
Екранът угасна, а гласът бе заместен с тих шум. Това означаваше, че линията е отворена и връзката не се е разпаднала.
Облегнах се назад и зачаках. Лицето се появи на екрана след около четиридесет секунди.
— Свързах се вашият абонат. Ще ви се обади след няколко секунди. Ще почакате ли?
— Разбира се.
— Благодаря ви, сър — лицето изчезна. След около половин минута тих шум екранът отново оживя, но този път се показа физиономията на Джеймтън.
— Здравейте, командор Блек! — поздравих го аз. — Може и да не си спомняте за мен. Аз съм Тим Олин, журналист. Едно време познавахте сестра ми — Ейлин Олин.
Очите му ясно говореха, че ме помни. Явно не се бях променил толкова, колкото си мислех. Или пък имаше добра памет. Самият той се бе променил, но не чак толкова, та да не го позная. От пагоните му личеше, че не е повишаван и все още е командор, но лицето му бе станало по-мъжествено и спокойно, макар да си оставаше неподвижно, каквото го бях запомнил от срещата ни в библиотеката на чичо Матиас. Изобщо не беше онова дете, което видях последния път.
— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Олин? — попита той. Гласът му беше абсолютно спокоен, лишен от емоции и малко по-нисък отпреди. — Операторът ми съобщи, че ме викате спешно.
— Да, донякъде — казах аз и направих пауза. — Не бих искал да ви отнемам от скъпоценното време, но в момента се намирам тук, в щаба, на офицерския паркинг, точно пред командния пункт. Ако не сте много далеч, може би ще излезете замалко да поговорим. Разбира се, ако изпълнявате служебните си задължения…