Не ни оставаше нищо друго, освен да продължим придвижването си напред по права линия сред тишината на гората. Настроих азимута на компаса на сегашната ни посока и се надявах да не съм сбъркал. Продължихме да напредваме към — както се надявах — позициите на Сдружението, където и да се намираха.
ДЕСЕТА ГЛАВА
От аерокара бях видял достатъчно, за да твърдя, че дори и наистина да имаше придвижване на техника и войници, това бе надеждно скрито от любопитни погледи. Притичвахме се от дърво до дърво, от една полянка до друга.
Не бе възможно да следваме направлението, което ни посочи командорът, затова се движехме на зигзаг, съобразявайки се с релефа на местността и доколкото ни позволяваха дърветата. Без аерокара напредването ни беше много трудно.
Към обяд, останали без сили, седнахме да изядем студената закуска, която носехме. Така и не се натъкнахме на никого след срещата с касидианския патрул. Нищо не чухме, а и нищо не открихме. Бяхме се отдалечили на три километра от аерокара, но поради непреодолими прегради по пътя се отклонихме и около пет километра на юг.
— Може да са се прибрали. Имам предвид наемниците от Сдружението — предположи Дейв.
Опитваше се да се майтапи и лицето му бе усмихнато, когато откъснах очи от сандвича и ги вдигнах към него. Постарах се и аз да изобразя подобие на усмивка — все пак му бях задължен. Работата беше там, че той се оказа неочаквано добър помощник, който си държи езика зад зъбите и избягва да изказва предположения, предизвикани както от непознаването на журналистическата работа, така и от неведението му по отношение на начините за водене на военни действия.
— Едва ли — отвърнах аз. — Нещо се готви. — Продължих да размишлявам на глас: — Държах се като идиот след загубата на аерокара. Просто няма да успеем да пресечем цялата гора пеш. Не знам защо, но в тази част на фронта наемниците от Сдружението са отстъпили. Може би искат да увлекат касидианските сили след себе си. Само че защо още не сме видели контраатакуващи черноризци…
— Чуйте! — възкликна Дейв.
Обърна глава и протегна ръка, за да ме спре. Млъкнах и се заслушах. И наистина недалеч от нас чух едно „ъъъммфф“ — приглушен звук, сякаш енергична домакиня тупаше килим.
— Звукови оръдия! — скочих на крака, зарязвайки остатъците от малкия ни пикник да се въргалят на земята. — Кълна се в Бога — най-после започват да действат! Хайде да видим — обърнах се и се опитах да установя посоката, откъдето се чуваше шумът. — Имам чувството, че е малко вдясно от нас… — така и не довърших, защото внезапно се оказахме в центъра на титаничен гръм. Опомних се проснат върху мъха, без да мога да си обясня как съм попаднал там. А на метър и половина от мен се бе прострял Дейв. На около десет метра от нас почвата на поляната беше преобърната. Дърветата наоколо сякаш се бяха пръснали от вътрешно налягане и сега излагаха на показ разкъсаните си вътрешности.
— Дейв! — допълзях до него и го обърнах. Дишаше и докато го преглеждах, отвори кръвясалите си очи. От носа му също течеше кръв. При вида на раните му усетих, че горната ми устна е мокра. Облизах я и почувствах познат солен вкус. Пипнах носа си — и от него течеше кръв.
Избърсах се с едната ръка, а с другата помогнах на Дейв да се изправи.
— Заградителен огън! Хайде, Дейв! Да се измитаме оттук!
За пръв път пред очите ми изникна като жива възможната реакция на Ейлин, ако не успея да го закарам на Касида здрав и читав. Бях абсолютно сигурен в защитата, която съм способен да му осигуря чрез тренирания си ум и език. Само че не можех да споря със звуковите оръдия, които стрелят на разстояние пет или петдесет километра.
Дейв се изправи. Беше се оказал по-близо от мен до мястото на „избухване“ на звуковата капсула. За щастие ефективната зона на акустичния взрив има камбаноподобен профил с разширяващата се част надолу. Бяхме попаднали в края на неочаквана разлика между вътрешното и външното налягане. Дейв беше оглушен малко повече от мен. Съвзехме се някак си и започнахме бързо да отстъпваме към касидианските позиции — или поне се надявах да е така, след като сверих азимута по ръчния си компас.
Най-сетне спряхме да си поемем дъх и поседнахме замалко. Продължавахме да чуваме заградителния огън — „ъъъммфф, ъъъммфф“ — недалеч от нас.
— …е наред — въздъхнах аз. — След малко ще престанат да стрелят и ще изпратят пехота, преди да пуснат напред бронетехниката си. С войниците все ще успеем да се разберем, докато със звуковите оръдия и бронетехниката няма. Сега спокойно ще си починем, ще съберем сили и ще тръгнем към фронтовата линия, за да се присъединим или към касидианските сили, или към първата вълна войници на Сдружението — зависи на кого попаднем.