Дейв ме гледаше с изражение, което в първия момент не можах да разгадая. След малко с изненада разбрах, че физиономията му изразява възхищение.
— Вие ми спасихте живота! — произнесе той.
— Спасил съм ти… Я слушай, Дейв, ще се чувствам като последен идиот, ако зарежа помощника си, без да го е заслужил. А оня акустичен взрив само те беше оглушил замалко, това е.
— Вие знаехте какво трябва да се направи, когато се съвзехме — възрази той. — Не мислехте само за себе си. Изчакахте да се опомня достатъчно, за да мога да ходя, и ми помогнахте да се махнем оттам.
Замълчах. Ако ме бе обвинил, че съм имал намерение да се спасявам сам, бих се постарал да го разубедя. Но след като третираше станалото по друг начин, защо трябваше да му противореча? Щом има желание да ме смята за самоотвержен герой — така да бъде.
— Стягай се, защото трябва да тръгваме.
Надигнахме се не без усилие — явно взривът ни беше подействал доста силно — и тръгнахме на юг под ъгъл, който би трябвало да пресича касидианската отбранителна линия, ако наистина се намирахме пред нея.
Още известно време звуците „ъъъммфф, ъъъммфф“ се чуваха напред и вдясно от нас, след това заглъхнаха в далечината. Бях се изпотил от напрежение и се надявах, че ще стигнем до касидианските позиции, преди да са ни настигнали пехотинците на Сдружението. Произшествието със звуковата капсула ми напомни, че целият ни живот е един низ от случайности. Исках колкото може по-бързо да заведа Дейв в укритието, за да имаме възможност поне да преговаряме с черноризците, преди да започнат да стрелят. Що се отнася до мен, бях извън всякаква опасност. Моят ярък бяло-червен журналистически плащ показваше и на двете страни, че не взимам участие в бойните действия. Дейв обаче беше облечен със сива касидианска униформа. Вярно, не носеше никакви отличителни знаци и на ръкава му бе пришита бяла лента, която също означаваше, че не участва в сраженията. Стисках палци късметът да не ни напусне.
Имаше ефект. Вярно, не стигнахме до отбранителната линия на касидианците, но все пак… Тъкмо се изкачихме до върха на хълма и попаднахме сред група млади дървета, когато ярко припламване на десетина метра от нас ни закова на място. Блъснах Дейв на земята и отчаяно размахах ръце.
— Аз съм журналист! Не съм военен!
— Виждам, че си проклет журналист! — просъска някакъв глас, пълен със злоба. — Бързо елате и двамата и си дръжте езиците зад зъбите!
Помогнах на Дейв да стане и преплитайки крака, полузаслепени, тръгнахме напред. Докато се движехме, зрението ми се възвърна. След двадесет крачки се оказахме зад ствола на огромна жълта бреза, чиято обиколка беше повече от два метра, застанали очи в очи с касидианския командор, който ни предупреждаваше за опасностите, скрити в буферната зона между позициите на двете враждуващи сили.
— Пак сте вие! — възкликнахме и двамата едновременно. Но след това реакциите ни бяха различни. Той започна да ми обяснява с тих, яростен глас какво точно мисли за мен и другите цивилни, които се мотаят наоколо и си пъхат носа, където не им е работата.
Използвах това време, за да си събера мислите. Почти не го слушах. Гневът е лукс за място като фронтовата линия. Командорът сигурно беше отличен войник, но не разбираше този елементарен факт. Най-после спря.
— Цялата работа е — уморено завърши той, — че отговарям за вас. Какво да ви правя, а?
— Нищо — простичко отвърнах аз. — Тук сме по собствена воля. Рискуваме, за да наблюдаваме. И ще наблюдаваме. Само ни покажете къде да се окопаем така, че да не ви пречим, и ви обещавам това да е последната ви грижа за нас.
— Мисля! — навъсено каза той, но това бяха последните искри на угасващия гняв. — Добре, ей там, зад момчетата. Окопайте се между онези две големи дървета. Стойте си там, каквото и да става.
— Няма проблеми. Ще ви помоля да ми отговорите само на един въпрос, преди да се оттеглим. Какво възнамерявате да правите на този хълм?
Изгледа ме така, сякаш нямаше намерение да ми отговаря, но в крайна сметка емоциите надделяха.
— Ще го отбраняваме!
Имах чувството, че се кани да се изплюе, за да се отърве от вкуса на току-що произнесените думи.
— Ще го отбранявате с патрул? — невярващо го изгледах аз. — Няма да успеете с толкова войници, ако черноризците решат да настъпват. — Изчаках, но той не отговори. — Или мислите, че ще успеете?
Обърна се към войника, който носеше на гърба си радиостанция, и му нареди:
— Свържи се с щаба. Кажи им, че двама журналисти са ни на гости!