Пускането на бронетехниката правеше защитата на хълма безсмислена. Ако пехотата на Сдружението не се справи с нас преди пристигането на машините, тогава те ще ни изпепелят направо в окопите. Положението ми беше съвсем ясно. Явно го разбираха и войниците от патрула, защото дочух сред тях приглушен ропот.
— Тишина! — рязко се обади командорът от своя окоп. — Запазете спокойствие, иначе…
Нямаше време да довърши, защото в този миг започна първата сериозна атака на пехотата срещу нашите позиции.
Една игла от вражеска пушка улучи командора в гърдите, почти под врата, и той падна назад, задушавайки се от собствената си кръв.
Останалите войници не забелязаха станалото, защото атакуващите пехотинци на Сдружението бяха точно пред тях, стигнали почти до средата на склона. Скрити в окопчетата си, касидианците непрекъснато стреляха. Не знам дали заради безнадеждната позиция или поради големия им опит във воденето на бойни действия, но не забелязах никой да се е парализирал от страх или да не използва оръжието си.
Имаха абсолютно превъзходство. Към върха склонът ставаше все по-стръмен и черноризците бяха принудени да напредват по-бавно, при което ставаха удобни мишени и лесно ги убиваха, преди да стигнат догоре. Накрая не издържаха и побягнаха надолу към падината. Отново настъпи затишие.
Скочих от укритието си и се затичах към командора да видя дали е жив. Глупава постъпка — да се показвам по този начин, независимо че носех барета и униформа на журналист. Отстъпващите бяха оставили на бойното поле мъртви приятели и братя по оръжие. Естествено, че ще искат на всяка цена да отмъстят. И наистина един от тях реагира на моето движение. На няколко крачки от окопа на командора нещо ме удари в десния крак и ме подкоси. Полетях напред и забих лице в земята.
В следващия момент се опомних в същия окоп, към който се бях засилил. Над мен се бе надвесил Дейв, до него видях и двама от взводните — сержанти, подчинени на командора.
— Налага се да отстъпим — казваше единият взводен на другия. — Да изчезваме оттук, Аки. Следващия път ще ни пометат или след двадесет минути вместо тях ще го направят танковете!
— Не! — обади се командорът. Бях останал с впечатлението, че е мъртъв. Когато се обърнах, забелязах, че някой беше успял да постави върху раната му механична превръзка и да натисне контролния бутон. Следователно превръзката би трябвало да е проникнала във вътрешността на раната, като по този начин притискаше разкъсаните кръвоносни съдове и блокираше разпространението на съсиреците. Въпреки това той умираше и аз ясно го прочетох в очите му. Взводните изобщо не му обръщаха внимание.
— Виж какво, Аки — заговори отново единият взводен. — Сега ти си командир. Да се махаме оттук.
— Не! — командорът едва имаше сили да шепти. — Заповядвам ви… да удържите… позицията… на всяка цена…
Взводният, чието име явно беше Аки, имаше доста неуверен вид. Лицето му беше бледо. Погледна към радиостанцията, въргаляща се в краката му. Колегата му забеляза накъде гледа и иглопушката му съвсем случайно стреля. Чу се звън от вътрешността на радиостанцията, светодиодът, обозначаващ готовност за действие на апарата, угасна.
— Заповядвам ви… — проговори командорът.
В този момент челюстите на ужасната болка отново се сключиха около коляното ми и почти загубих съзнание. Когато се събудих, Дейв се бе надвесил над мен и внимателно стягаше механична превръзка върху раната ми. Крачолът на панталона ми беше разкъсан над коляното.
— Всичко е наред, Тим — говореше той. — Иглата е излязла отзад, така че няма страшно.
Огледах се. Командорът все още лежеше до мен с наполовина изваден от кобура пистолет. Имаше втора рана от иглопушка, този път в главата. Беше мъртъв. Взводните също ги нямаше.
— Заминаха си, Тим — поясни Дейв и посочи подножието на хълма. — Не е лошо и ние да изчезваме. Пехотата им реши, че не представляваме интерес за тях, и продължи напред, но идват танковете им. С това коляно няма да можеш да се движиш достатъчно бързо. Опитай се да се изправиш.
Направих опит. Имах чувството, че едното ми коляно е набучено на върха на древно копие и носи върху себе си половината ми тегло. Успях да застана прав. Дейв ми помогна да изляза от окопа. Започнахме нашето безнадеждно бягство надолу по склона, за да се махнем от пътя на танковете.
Като малък си представях, че всяка гора прилича на убежището на Робин Худ. Неговият дом сред дърветата беше едновременно открит, мрачен и красив и аз му се възхищавах. Сега обаче, докато се промъквахме през гората и с всяка крачка — по-точно с всеки скок — чувствах как нажеженият пирон на болката се впива в коляното ми, същата тази гора ми изглеждаше като чудовище — мрачно, зловещо, изпълнено с ненавист и жестокост. Бяхме попаднали в клопката му, където по всяко време бронетехниката на Сдружението можеше да ни открие и да ни очисти или с топлинни лъчи, или като ни затрупа с дървета, преди да имаме и най-малката възможност да им обясним кои сме.