Таях надеждата, че ще се измъкнем на открито, преди да се нахвърлят отгоре ни. Танковете стреляха само в гората, където би могла да се скрие противниковата пехота. В откритите местности тревата стигаше едва до коленете и нямаше начин да не забележат баретата и плаща ми.
За беда бяхме попаднали в местност, където гората заемаше много по-големи пространства от поляните. Като напук всички посоки сред дърветата си приличаха и ние изобщо не бяхме сигурни, че не се въртим в кръг. Затова след като се консултирах с ръчния си компас, реших да тръгнем назад. Това означаваше, че ще трябва да минем през същите гористи масиви като на идване, когато попаднахме на хълма, който касидианците защитаваха така упорито и същевременно безнадеждно.
Заради раненото ми коляно се движехме толкова бавно, че и пъплещата бронетехника спокойно можеше да ни настигне. Освен всичко друго не се бях оправил от взрива на звуковия снаряд. Непрекъснатите пристъпи на влудяваща болка в коляното ме доведоха до нервен срив. Оказа се, че не съм чак толкова издръжлив, когато става дума за болка.
Според мен не съм страхливец, макар че едва ли ще бъде честно да ме считат за храбрец. Просто така съм устроен, че след определено ниво реакцията ми към болката преминаваше в ярост. И колкото по-силно ме боли, толкова повече се ядосвам. Сигурно в ирландската ми кръв все още има някаква част от кръвта на моите прадеди-берсерки1, ако си падате по романтични изрази. Както и да е. Докато се промъквахме сред тези огромни златисто-сребърни дървета, направо се взривих отвътре.
В гнева си не изпитвах никакъв страх от бронетехниката на Сдружението. Не знам защо, но бях убеден, че ще забележат червено-белите ми отличителни знаци, преди да открият огън. Освен това бях уверен, че дори да не ги забележат, нито топлинните лъчи, нито падащите дървета ще ми причинят вреда. Накратко — бях абсолютно сигурен в собствената си безопасност и единственото, което ме безпокоеше, бе Дейв — ако нещо му се случи, Ейлин няма да го преживее.
Карах му се, проклинах го, заклевах го да ме остави, да върви сам и да си спасява кожата. Опитвах се да му докажа, че не съм застрашен.
Единственият отговор, който получавах, беше, че аз не съм го изоставил, когато попаднахме в зоната на звуковата бомба. И че няма в никакъв случай да ме зареже. Аз съм брат на Ейлин и негово задължение било да се грижи за мен. Да-а, всичко беше точно така, както сестра ми пишеше в писмото си — Дейв беше верен другар. Беше дяволски верен, излишно верен глупак — така му казах и го ругаех доста неприлично. Опитвах се да го разкарам от себе си. Но подскачайки — по-точно влачейки се — на един крак, нямах възможност да си послужа със сила. Отпуснах се безсилен на земята и отказах да ходя повече. Той безмълвно ме натовари на гръб и се опита да ме влачи.
Това се оказа още по-лошо. Обещах му да вървя сам, ако ме пусне. Самият той едва се мъкнеше от умора, когато ме свали. Почти бях изгубил разсъдъка си от болка и яд и бях готов да направя всичко, за да го спася от самия него. Започнах с всички сили да викам за помощ, без да се вслушвам в молбите му да мълча.
Имаше ефект. Не повече от пет минути след като успя да ме накара да млъкна, ние се оказахме под прицела на иглопушките на млади разузнавачи от Сдружението, привлечени от виковете ми.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Очаквах, че ще се появят по-бързо, защото бродеха около нас още откакто напуснахме хълма, изоставяйки мъртвия командор. Тези двамата вероятно бяха от същата група, която откри касидианския патрул в самото начало. Но след като са докладвали, те са продължили разузнаването.
Тяхната задача се състоеше да откриват вражески постове, след това трябваше само да извикат подкрепление, което да ги ликвидира. Сигурно носеха звукови пеленгатори — задължителна част от снаряжението им. Ако тези уреди са засекли двама души, които спорят, едва ли биха им обърнали внимание. Двама души са прекалено дребна плячка за тях, за да предизвикат интереса им.
Но ако единият от двамата започне да вика за помощ… Това е доста необичайно, ето защо са решили да проверят какво става. Един Божи воин не е толкова слаб, че да вика за помощ, независимо дали наистина има нужда. Не може да бъде и вражески войник — не и тук, където не се водят бойни действия. Тогава кой друг, освен Божи воини или въоръжени врагове, би могъл да се намира в този район?