— Добре, взимам го и обещавам да помисля над съдържанието му. Тук някъде оставих колата си, нали?
Погледнах към Кейси.
— На около десет километра оттук — отвърна той. — Но така или иначе, не можете да си я вземете. Започнахме настъплението, а войските на Сдружението маневрират, придвижвайки се срещу нас.
— Използвайте моята — предложи Падма. — Знамето на Посолството ще ви бъде от полза.
— Благодаря — съгласих се аз.
Излязохме заедно. В преддверието минах покрай Дженъл, който ме изгледа хладно. Не можех да го виня. Стигнахме до колата и аз се качих.
— Можете да я върнете, когато ви е удобно — каза Падма. — Приемете това като подарък от Посолството, Тим.
Кимнах, затворих вратата и настроих пулта за управление.
Беше мечта, а не аерокола. Издигна се безшумно като мисъл и буквално след секунда се намирах на петстотин метра височина, при това доста далеч от мястото на излитане. Заставих се да се успокоя, преди да бръкна в джоба и да извадя посланието.
Погледнах го. Ръката, с която го държах, леко трепереше.
Най-сетне беше мое! Потвърждението на това, което Пиърс Лийф чу още преди години на Земята и което търсех от самото начало. И Падма сам настоя да го взема.
Това беше лостът, Архимедовият лост, с който можех да обърна не една, а цели две планети! И да изтребя фанатиците от Сдружението!
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Чакаха ме. Веднага след като приземих аероколата в двора на лагера на Сдружението, те ме наобиколиха, насочили иглопушките си срещу мен.
Явно това бяха единствените останали. Джеймтън сигурно е отпратил всички войници от бойната си група. А тези познах веднага — опитни ветерани. Един от тях беше сержантът, с който се сблъсках в кабинета на Джеймтън през нощта, когато дойдох от лагера на екзотианските сили и го помолих да ми отговори дали е давал заповеди да се разстрелват военнопленници. Другият беше ротен командир — един от най-ниските чинове, но сега изпълняваше задълженията на майор, също както Джеймтън имаше звание командор, но изпълняваше длъжността командващ окупационните сили и по този начин се изравняваше по ранг с Кейси Грим. Другите двама бяха сержанти. Познавах ги всички. Ултрафанатици. Те също ме познаваха добре.
Изобщо разбирахме се идеално.
— Трябва да видя командващия — започнах аз веднага след като се измъкнах от колата и преди да успеят да ми зададат някакъв въпрос.
— Защо? — попита ротният. — Тази аерокола няма работа тук, както и вие.
— Трябва веднага да видя командващия Блек. Не бих се возил в аерокола на Посолството на Екзотика, ако не се налагаше.
Не можеха да се осланят на факта, че причината, поради която искам да видя Блек, е незначителна. Разчитах на това. Поспорихме малко, но аз продължих да настоявам, че трябва да говоря с командващия. Най-после ротният се съгласи да ме заведе до кабинета на командира си.
Така се оказах лице в лице с него.
Тъкмо си слагаше пистолета — почти по същия начин, по който го правеше Грим, когато бях в апартамента му. Само че върху фигурата на дорсаеца цялото снаряжение изглеждаше донякъде като играчка. А за кльощавото тяло на Блек ми се струваше малко тежко.
— Мистър Олин — поздрави ме той.
Прекосих стаята и се приближих до него, като същевременно извадих посланието от джоба си. Той се извърна към мен, докато стягаше колана си и леко подрънкваше с оръжието.
— Имате намерение да воювате с Екзотика — констатирах аз.
Той се съгласи, кимвайки. Досега не бях заставал толкова близо до него. Ако се намирах в другия край на стаята, щях да съм сигурен, че на лицето му е изписано обичайното спокойно изражение. Но сега, застанал на няколко сантиметра от него, забелязах слабата уморена усмивка, появила се за миг в ъгъла на тънките му устни върху мургавото младо лице.
— Това е мое задължение, мистър Олин.
— Какво ти задължение, щом командирите ви на Хармония са ви отписали?
— Вече ви казах, че Избраните не се предават един друг.
— Убеден ли сте?
Отново улових признак на тъжна усмивка.
— В тази работа аз съм по-добър експерт от вас, мистър Олин.
Погледнах го в очите. Умората му личеше, но иначе погледът му беше спокоен. Отмести го и се взря в снимката на двама възрасти и едно момиче, поставена на бюрото.
— Това семейството ви ли е?
— Да.
— Струва ми се, че в момент като този трябва да помислите за тях.
— Доста често го правя.
— И въпреки това имате намерение да воювате и да загинете?
— Да.
— Ама разбира се! Точно така ще направите! — Когато влязох, бях напълно спокоен и се владеех. Но сега сякаш нещо се отпуши и излях всичко, което се бе насъбрало от смъртта на Дейв насам. Започна да ме тресе. — Защото всички вие, жителите на Сдружението, сте лицемери. Толкова сте обсебени от лъжливата си вяра, че ако някой ви я отнеме, няма да остане нищо от вас. Така е, нали? По-добре да загинете сега, отколкото да признаете, че самоубийството не е най-великата постъпка във Вселената. Предпочитате да умрете, вместо да признаете, че сте изпълнен със съмнения като всеки друг и се страхувате.