— Това — Дженъл посочи двете змиеподобни светли линии — са реките Мейсинток и Сара, който се сливат на около сто и четиридесет километра от Джоузефтаун. Местността е пресечена, хълмовете са покрити с гори, а между тях има празни пространства. Добра позиция за отбрана и много лоша, ако се наложи да настъпваш.
— Защо?
— Ако отстъпиш в това направление — той посочи светлите линии, — ще се окажеш притиснат към отвесните брегове на реките. Отстъпващите няма как да се прехвърлят оттатък. Навсякъде има само открити пространства — от реките почти до самия Джоузефтаун.
Дженъл прокара пръст назад до точката, където се сливаха реките, покрай малкия тъмен триъгълник и светлите фигури около него.
— От друга страна, подстъпите към тази местност откъм нашата страна също са открити — тесни поляни с много блата. Ситуацията е сложна за командирите и на двете армии, ако решим да започнем битката тук. Който пръв започне да отстъпва, бързо ще се окаже в капан.
— Имате ли намерение да атакувате?
— Може би. Блек изпрати напред леката си бронетехника. Сега отстъпва към високите хълмове между реките. Превъзхождаме го многократно в жива сила и техника. На практика няма причини да не го гоним, докато сам не падне в капана…
Дженъл замълча.
— Наистина ли няма причини?
— Да, от тактическа гледна точка — намръщи се и погледна екрана. — Не бихме могли да попаднем в неизгодно положение, освен ако не ни се наложи внезапно да отстъпим. Но никога няма да го направим, преди противникът ни да получи невероятно тактическо преимущество, което да ни принуди да се махнем.
Погледнах го и изтърсих:
— Например загубата на Кейси Грим.
Прехвърли свъсения си поглед върху мен.
— Няма такава опасност.
Забелязах как движенията и гласовете на хората около нас внезапно се промениха.
С Дженъл се обърнахме, за да видим какво става.
Всички се бяха скупчили пред екрана. И ние отидохме там и застанахме зад двама офицери от щаба на Грим. Видях изобразена малка поляна, заобиколена от покрити с дървета хълмове. В центъра й беше поставена дълга маса, а до нея се развяваше флагът на Сдружението — тънък черен кръст на бял фон. От двете страни на масата бяха поставени сгъваеми столове, но там седеше само един офицер с черна униформа, сякаш чакаше нещо. В края на обраслите хълмове точно до дъбовете растяха люлякови храсти. Лилавите им цветове бяха започнали за потъмняват, защото сезонът им преминаваше. През последното денонощие толкова неща се промениха… В левия ъгъл на екрана забелязах бетонната ивица на шосето.
— Знам къде е това място… — обърнах се аз към Дженъл.
— Тихо! — вдигна пръст към устните си той. Всички около нас мълчаха. Сред нашата група се чуваше един-единствен глас:
— …това е маса за преговори.
— Обадиха ли се? — попита гласът на Кейси.
— Не, сър.
— Хайде да отидем дотам.
Отпред се раздвижиха. Навалицата започна да се разотива и успях да видя как Кейси и Падма тръгват към площадката с паркирани аероколи. Минах пред оредялата тълпа като булдозер и затичах след тях.
Чух, че Дженъл нещо ми вика, но не му обърнах внимание. Настигнах екзотианеца и дорсаеца, те се обърнаха към мен.
— Искам да дойда с вас — заявих аз.
— Всичко е наред, Дженъл — каза Кейси, отправил поглед зад гърба ми. — Нека остане с нас.
— Слушам, сър — чух да отговаря Дженъл, след което се отдалечи.
— Значи искате да дойдете с мен, мистър Олин? — попита командващият.
— Познавам мястото. Минах оттам по-рано през деня. Войниците от Сдружението правеха тактически измервания по цялото поле и околните хълмове. Нямат намерение да водят преговори за примирие.
Кейси дълго ме гледа, сякаш правеше собствени тактически изчисления.
— Е, да тръгваме — каза той, след което се обърна към Падма: — Вие тук ли оставате?
— Това е зоната на боя. Най-добре е да замина. Успех, мистър Олин — беше обърнал гладкото си лице към мен. После тръгна. Загледах се замалко след сините му дрехи, носещи се над повърхността, а когато потърсих Грим с очи, видях, че вече почти се е качил на една военна аерокола. Затичах след него.
Беше бойна машина, не толкова разкошна като колата на Посолството. Кейси не се издигна нависоко, а летеше между дърветата на по-малко от метър от повърхността. Седалките бяха доста тесни. Масивното тяло на дорсаеца изпълваше изцяло своята и дори ме притискаше в моята. Винаги, когато нанасяше корекции на курса чрез пулта за управление, усещах върху хълбока си ръкохватката на иглопистолета му.
Най-сетне стигнахме до гористия триъгълник от хълмове, където бяха разположени войските на Сдружението, и прелетяхме ниско над склона, прикрити от гъстите листа на дъбовете.