— Не сте ме разбрали правилно, сър. Аз съм тук, за да обсъдим условията на вашата капитулация.
Знамето изплющя на вятъра.
Внезапно се сетих за войниците в черни униформи, които вчера правеха тактически измервания на мястото, където бяхме застанали в момента.
— Страхувам се, че неразбирането е взаимно, командващ Блек. Нашата позиция е по-изгодна от тактическа гледна точка и при сегашната ситуация поражението ви е неминуемо. Аз нямам нужда да се предавам.
— Значи няма да се предадете?
— Не — твърдо отговори Кейси.
Сетих се и за петте рейки. Четири от тях бяха забити точно на местата, където сега стояха помощниците на Джеймтън, а самият той беше застанал на мястото на падналата.
— Внимавайте — изкрещях аз, но закъснях.
Последвалите събития се развиха много бързо. Офицерът, който седеше в края на масата, скочи пред Джеймтън, всички посегнаха към оръжието си. Чух как знамето отново изплющя и този звук сякаш звуча цяла вечност.
За пръв път видях как действа един дорсаец. Реакцията му беше толкова бърза, сякаш прочете в главите на черноризците какво мислят да правят, малко преди те да извадят оръжието си.
Все още не бяха откопчали кобурите си, когато Кейси скочи през масата с пистолет в ръка. Строи ми се, че налетя върху ротния, пазещ Джеймтън, и двамата паднаха на земята, но дорсаецът продължи движението си напред. Повдигна се на колене, стреля, отново скочи и се претърколи.
Сержантът вдясно от Джеймтън рухна като подкосен, а другите двама се завъртяха, стараейки се да държат Кейси пред погледите си. И двамата скочиха да предпазят командващия си, но пистолетите им не бяха готови за стрелба. Кейси рязко спря, сякаш се натъкна на каменна стена, прицели се и стреля два пъти. И двамата войници от Сдружението паднаха.
Сега Джеймтън беше останал сам срещу Кейси с насочено оръжие. Той стреля, светлата синя диря се устреми към дорсаеца, който падна като камък на земята. Легнал на една страна и опрян на лакът, той натисна два пъти спусъка.
Ръката на Джеймтън, която държеше пистолета, бавно се отпусна. Със свободната си ръка се подпря на масата зад себе си. Опита се да вдигне пистолета, но не успя. Изпусна го. Обърна се, подпирайки се, и погледът му срещна моя. Изражението на лицето му беше както винаги спокойно, но когато ме позна, нещо в погледа му се промени — стори ми се като на човек, който току-що е победил най-големия си враг и за когото от самото начало е бил сигурен, че не представлява заплаха. Лека усмивка докосна ъгълчетата на устните му — усмивката на победител.
— Мистър Олин — прошепна, след което животът го напусна. Той се свлече до масата.
До нас избухнаха снаряди, разтърсвайки земята. Ротният, който Кейси беше оставил да наблюдава, започна да хвърля димки, за да ни прикрие от вражеските войници. Сивата стена на дима се издигна към небето между нас и хълмовете, скривайки ни от противника. Проточи се към синьото небе като непреодолима бариера, под чиято огромна тежест стояхме само аз и Кейси.
Върху мъртвото лице на Джеймтън се четеше едва забележима усмивка.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
По-късно през деня наблюдавах като в мъгла капитулацията на войските на Сдружението. Положението беше такова, че офицерите им счетоха за по-разумно да се предадат.
Дори и Старейшините им не можеха да очакват от тях да се сражават, когато мъртвият им командващ незнайно защо ги зарязва в толкова неизгодна тактическа ситуация. Останалите живи войници струваха много повече от репарациите, които би могла да поиска Екзотика от тях.
Не останах да чакам подписването на договора за капитулация. Нямаше какво повече да правя тук. За момент бойното поле замря като огромна вълна над главите ни, готова всеки момент да ни помете с такава сила, че грохотът й да се чуе на всички планети. Но внезапно това усещане изчезна. Не остана нищо освен всепроникващата тишина.
И на мен не ми остана нищо. Абсолютно нищо.
Ако Джеймтън беше застрелял Кейси Грим и в резултат на това бяха пленили войските на Екзотика без нито един изстрел, тогава щях да се опитам да повлияя върху хода на преговорите. Но той се опита и не успя. Как тогава да настроя хората против Сдружението?
Върнах се с кораба на Земята. През целия път бях замаян и постоянно си задавах един и същ въпрос: защо?
Казах на редакторите, че не се чувствам добре. Трябваше да ми хвърлят само един поглед, за да ми повярват. Взех си отпуск и се забих в библиотеката на Агенцията в Хага, заобиколен от купища материали за Сдружението, Дорсай и Екзотика. Не знаех какво търся. Следях предаванията от Света Мария как вървят преговорите и не преставах да пия.