Чувствах се като войник, когото са осъдили на смърт, защото не е изпълнил задачата си. По едно време чух, че тялото на Джеймтън ще бъде върнато на Хармония за погребение. Внезапно разбрах, че точно това ми трябва — неестествената почит на фанатиците към сънародника си, който с четиримата си подчинени се опита да застреля един-единствен вражески командир под флага на примирието. Би излязла доста добра статия.
Обръснах се, стегнах се и се запътих да преговарям за билет до Хармония, за да разкажа за погребението на Джеймтън като завършек на серията статии.
Поздравителната бележка и приемането ми в Съвета на гилдията ми позволиха да приключа бързо с формалностите. Получих луксозна каюта в първия кораб, излитащ за Хармония.
След пет дни вече бях там, в градчето Божи Помен, в което бяхме идвали със Старейшината Брайт. Сградите, представляващи постройки от бетон и надуваема пластмаса, изобщо не се бяха променили през последните три години. Само каменистата почва беше разорана подобно на полята на Света Мария, защото в северното полукълбо на Хармония пролетта току-що бе настъпила. Когато излизах от космодрума, заваля, също както първия ден на Света Мария, само че там земята беше много по-богата. А тук имаше само един тънък слой плодородна почва, черна като мундирите на войниците от Сдружението.
Приближих до църквата чак когато хората започнаха да прииждат към нея. Надвисналите тъмни облаци правеха почти невъзможно да видя нещо вътре. Жителите на Сдружението не си позволяваха да поставят в молитвените си храмове нито прозорци, нито изкуствено осветление. Сивата светлина, хладният дъжд и пронизващият вятър свободно проникваха през отворената врата чак до другия край. През единствения отвор на тавана едва се процеждаше мъждивата дневна светлина и осветяваше тялото на Джеймтън, положено на пиедестал пред олтара. Трупът бе покрит с прозрачен капак, за да го предпазят от дъжда, който валеше през отвора и се стичаше надолу по една тръба. Но Старейшината, който четеше молитвата, и всеки, приближаващ към тялото за последно сбогом, бяха изложени под открито небе на капризите на времето.
Застанах на опашката, бавно пълзяща към Джеймтън. От двете ми страни имаше бариери, зад които щяха да застанат хората по време на службата. Върхът на сводестия таван се губеше в мрака. Нямаше музика, но ниските гласове на молещите се, застанали в правилни редици зад бариерите около мен, се сливаха в някакъв тъжен речитатив. Присъстващите, както и Джеймтън, имаха доста тъмен цвят на кожата. Далечните им прадеди са живели в Северна Африка. Тъмните им фигури се сливаха и сякаш се разтваряха в околния сумрак.
Дойде и моят ред да мина покрай тялото на Джеймтън. Изглеждаше точно такъв, какъвто го бях запомнил. Смъртта се бе оказала безсилна да го промени. Лежеше по гръб с опънати покрай тялото ръце, а устните му както винаги бях леко издадени и свити. Само дето очите му бяха завинаги затворени.
Заради влагата куцах доста забележимо и по тази причина, когато се отдръпвах от тялото, някой ме докосна по лакътя. Не носех журналистическия плащ, а бях облякъл обикновени цивилни дрехи, за да не привличам вниманието на околните.
Погледнах надолу, към младо момиче със снимка на Джеймтън в ръка. В сивата призрачна светлина лицето й ми напомняше за изрисуваните прозорци в древните църкви на Земята.
— Вие сте ранен — тихо ми каза тя. — Сигурно сте един от наемниците, които го познават още от Нютон, преди да му заповядат да се върне на Хармония. Неговите родители, които са и мои, биха могли да намерят утеха в Господа, ако се срещнат с вас.
Внезапен порив на вятъра ме опръска с дъждовни капки и леденият му дъх сякаш ме прониза до костите.
— Не! — рязко казах аз. — Не съм наемник. И не го познавам!
Обърнах се и се запровирах през тълпата към изхода на църквата.
След около петнадесет крачки се опомних и забавих крачка. Момичето вече бе потънало в мрака между хората. Бавно стигнах до изхода, където все още имаше места на първите редове зад бариерите. Застанах там и се загледах във влизащите. Прииждаха на вълни, облечени в черните си дрехи, с наведени глави, разговаряйки или молейки се едва чуто.
Останах на мястото си близо до входа, почти вкочанен от студ, и главата ми не можеше да роди нито една мисъл. Налегна ме умората, която бях донесъл от Земята. Около мен продължаваха да говорят. Почти задрямах и изобщо не можех да се сетя защо съм дошъл.
По едно време дочух гласа на момичето и това ме извади от съненото състояние.
— …не си признава, но съм сигурна, че е един от наемниците, които са били с Джеймтън на Нютон. Куца и затова мисля, че е раняван войник.