Облизах устни и попитах:
— Кой е той?
— Ян Грим.
Стоях и го гледах, без да мога да реагирам.
— Ян намери тримата убийци на брат си, скрити в един хотел в Блаувейн. Уби ги със собствените си ръце, като по този начин накара наемниците да се замислят и провали плановете на Синия фронт да извлекат изгода от ситуацията. Но след това подаде оставка и се върна в къщи, на Дорсай. Сега го мъчат същите чувства на горест и печал, каквито мъчеха вас, когато пристигнахте на Света Мария. — Падма направи пауза, преди да продължи: — В момента Ян Грим представлява огромен причинен потенциал. Как ще въздейства отсега нататък върху плана, остава неизвестно. — Направи още една пауза, като внимателно ме наблюдаваше. — Сам виждате, Тим — продължи той след миг, — че хората с вашите способности не могат да се оттеглят просто ей така. Както ви казах, остава ви един избор — да се промените. Трябва ли да ви напомням — гласът му стана по-мек, — че сте зареден с енергия както преди, но този път тя е положителна? Изпитахте с пълна сила ефекта от саможертвата на Джеймтън, който се опита да спаси хората си.
С тези думи сякаш ме удари с юмрук в стомаха — и то силно, както аз ударих Дженъл Марат, когато избягах от лагера на Кейси на Света Мария. И макар че слънцето вече печеше доста силно, започна да ме тресе.
Всичко е точно така. Не можех да го отрека. Докато аз гледах отвисоко на всяка вяра, съставях планове и размествах пионките така, както ми се искаше, Джеймтън, отдал живота си в името на своята вяра, ме бе претопил и променил, както мълнията стопява върха на острието на меча, когато попадне върху него. Не можех да не призная, че съм се променил.
— Няма смисъл — казах аз треперейки. — Това не променя нищо. Не съм достатъчно силен да направя каквото и да било. Нали ви казах, че пратих всички и всичко против Джеймтън, а той победи!
— Той имаше сърце. А вие през цялото време освен с него сте се сражавали и със собствената си натура. Погледнете ме, Тим.
Вдигнах поглед към него. Магнитите на кафявите му очи ме хванаха и не ме пуснаха.
— Целта на моето идване тук — да се срещна с вас, както беше изчислено на Екзотика, все още не е осъществена. Помните ли как в офиса на Марк Тор ме обвинихте, че съм ви хипнотизирал?
Кимнах.
— Не беше истинска хипноза. Просто ви помогнах да осъществите връзка между съзнанието и подсъзнанието си. Ще бъдете ли достатъчно смел, след като видяхте резултата, постигнат от Джеймтън, да ми позволите да ви помогна още веднъж да осъществите тази връзка?
Думите му увиснаха във въздуха. Застинах за миг и чух силен, горд глас, който четеше молитва в църквата. Видях слънцето, пробило облаците над главите ни. В същото време мислено видях и стените на моята мрачна долина, които Падма ми бе описал преди много години в сградата на Енциклопедията. Продължаваха да висят над главата ми и да скриват слънцето. Само че този път през мен струеше ярка светлина, сякаш отсреща бе отворена врата.
Помислих си за онова място сред мълниите, което бях видял, когато Падма бързо приближи пръста си към лицето ми. И независимо колко слаб, разбит и победен се чувствах, самата мисъл да се опитам отново да вляза в зоната на битката ме изпълни с болезнена безнадеждност. Вече нямах силата да застана лице в лице със светкавиците. А може би и никога не съм я имал.
— Той беше воин на своя народ, който е Божи народ, и воин на Господа — четеше молитвата далечен, самотен глас, който едва се чуваше. — И с нищо не съгреши пред Господа, който е наш Бог и Повелител на силата и истината. Нека ни напусне и се влее в редиците на тези, които разкъсвайки маската на живота, ще бъдат благословени и ще пребъдат в Царството Небесно.
Като чух тези думи, внезапно ме обхвана чувството, че съм се върнал в къщи, че без съмнение съм се завърнал във вечния дом на непоколебимата вяра на моите праотци. Попаднах в редиците на тези, които никога не биха се поколебали. Без да трепна, тръгнах с тях напред. Точно тогава усетих, че съм бил длъжен да разбера Джеймтън, когато бяхме сами в стаята и той правеше своя избор на живот и смърт. Това усещане се задържа само един миг, но и той беше достатъчен.
Чух се да казвам на Падма:
— Действайте.
И видях пръста му бързо да се приближава към мен.
Попаднах в тъмнина — в тъмнина и гняв. Това беше мястото с мълниите, но вече не се виждаха истински мълнии. Имаше непрекъснат грохот, разпилени облаци, ураган и гъста мъгла. Подхвърляха ме с цялата си жестокост и гняв, а аз се опитвах да изпълзя, да се изправя и да се добера до светлината и чистия въздух над буреносните облаци. Собствените ми усилия обаче не бяха достатъчни и аз се сгромолясах надолу, без да мога да се издигна… и чак тогава разбрах.