— Разбирам — Тайбърн се почувствува неловко и смени темата на разговора. — Оръжие, разбира се, не носите, нали?
— Не — отвърна със същата невъзмутимост Ян.
— Разбирам. А и не е чак толкова важно — Тайбърн отново се вгледа в тежките, но спокойни ръце. — Аз мисля, че вие сам по себе си сте много опасно и смъртоносно оръжие. Сигурно знаете, че при нас в полицията се регистрират всички професионални боксьори и каратисти, а?
Ян кимна.
Тайбърн облиза сухите си устни и усети, че започва да се ядосва. Дявол да я вземе тази работа! Плюя на Кенебък и милионите му! Нима си струва да си трепя нервите заради това?
— Добре шефе. Нека говорим откровено. Полицията на Северна Фрайландия ни съобщи, че вие обвинявате в смъртта на офицера си неговия брат Джеймс Кенебък.
Ян мълчаливо слушаше и често стрелкаше с очи събеседника си.
— Ние бихме искали да изслушаме вашите съображения — Тайбърн повиши глас.
Дорсаецът продължи да мълчи и възникна напрегната тишина.
— Лейтенант Байън Кенебък — раздаде се спокойният глас на Ян — беше командир на отряд от тридесет и шест войника. Без да се съобрази достатъчно добре с положението, той ги вкара в обкръжение. Успяха да се измъкнат и доберат до своите само петима: той и четири войника. За това бе даден на трибунала. Обвинението гласеше: безотговорност и необмислени действия, довели до смъртта на голяма част от подчинените му. Четиримата оцелели дадоха показания против него. Нали ви е известен Кодекса на Честта на Наемника? Съгласно него Брайън Кенебък бе осъден на разстрел.
Ян беше така спокоен и убедителен, че слушателите му нямаше какво повече да кажат. Дългата звъняща пауза накара Тайбърн да действува.
— Не ми е ясно, с какво е забъркан Джеймс Кенебък. Байън се е отличил при вас и е наказан според законите. И ако трябва да се обвинява някого в тази смърт, то това сте по-скоро вие и вашето командуване. Вие обвинявате човека, който не е бил наблизо. Джеймс Кенебък не е напущал Земята.
— Вие знаете — поясни Ян, — че Брайън е негов брат.
С леден натиск прозвуча в тишината това твърдение. Тайбърн имаше усещането, че някой му стиска пръстите. Той набра въздух в гърдите си и заговори, сякаш се намираше на доклад при началството:
— Командире, ние, разбира се, едва ли ще ви разберем. Вие, дорсайците, сте по природа бойци, а ние само граждани на Земята. Но аз съм полицай в Манхатън и отговарям за спокойствието и безопасността на това място. Джейм Кенебък живее тук и следователно аз отговарям за неговата безопасност.
Тайбърн изведнъж почувствува, че избягва погледа на Ян и това го накара макар и с усилие да се взре право в очите му. Той беше все така спокоен.
— Трябва да ви предупредя, че ни е известно за плановете ви. От напълно достоверни източници сме уведомени, че сте решили да отмъстите за смъртта на офицера Брайън Кенебък, като убиете неговия брат Джеймс Кенебък. Информацията е неофициална и затова не може да ви задържим, докато спазвате нашите закони. Тук, командире, е Земята, а не воюващата покрайнина.
Тайбърн млъкна и зачака Ян по някакъв начин да отговори, но последният продължаваше невъзмутимо да мълчи.
— Нито Кодекса на Честта на Наемника, нито законите на пограничните планети имат тук някаква юридическа сила. Тук има свои закони и те изключват правото на частен съд. Колкото и човек да е виновен, докато съдът не се произнесе по делото, никой няма право да го докосне с пръст. Дали ви харесва или не, но нещата са такива.
Полицаят отново срещна очите на госта си. Отново същото спокойствие. Той въздъхна и продължи:
— Възможно е, твърдо да сте решили да убиете Кенебък, но не мисля, че си заслужава. Тогава аз ще съм безсилен.
Той отново замълча, давайки възможност на Ян да отговори, но офицерът продължаваше да мълчи невъзмутимо.
— Разбирам, че вие можете просто да се приближите до Кенебък и да го убиете с голи ръце, и никой няма да успее да ви спре. Но ви предупреждавам, че в този случай веднага ще ви арестувам. И нито аз, нито съда, ще се съмняваме във виновността ви. Запомнете, командире, на Земята убийството е такова престъпление, което не остава безнаказано!
— Напълно ви разбирам — каза Ян.
— Слава богу! — Тайбърн най-после чу неговия глас и се почувствува по-уверен. — Вие, като всеки професионалист, сте трезвомислещ човек. Смятам, че дорсайците избягват смъртния риск. А убийството на Кенебък е безусловно такъв риск. Разбирайте го, както си искате.
Ян погледна така полицая, сякаш питаше, кога ще свърши най-после досадната си проповед.
— Още миг! — на Тайбърн съвсем не му беше леко. Всичко, което каза до сега беше обмислил грижливо предварително, но казано честно, не вярваше, че ще окаже някакво въздействие на дорсаеца.