— Командире, вие сте военен човек и следователно реалист. Би трябвало да разбирате, че всичко, което знаете и умеете, тук на Земята е безсмислено? И ако няма кой да ви помогне, дали ще бъдете безпомощен? А Кенебък притежава всичко! И най-важното — парите! Никак не са м малко. Познава хора от всички слоеве на земното общество да самото му дъно. Тук е роден и израснал, ту е сред свои, знае го добре и умее да го използува.
Тайбърн отново изгледа внимателно събеседника си, като решаваше, дали си струва да продължава.
— Надявам се, че сте ме разбрали. Тук на Земята вие можете просто да изчезнете и никой няма да докаже, че за това е виновен Кенебък. А ако нещо стане с него, трибунала ви е сигурен. Така че, обмислете както следва бъдещите си действия.
Ян продължаваше да гледа невъзмутимо. Нито една мисъл, нито едно чувство не се отразиха на спокойното му лице. Дори и да бе приел предупреждението, това не се забеляза.
— Благодаря ви — Ян се държеше строго в официалните рамки. — Ако сте свършили, то аз отивам да се настанявам.
— Това е всичко, командире — Тайбърн така и не разбра, какво от казаното бе възприел събеседника му.
Щом вратата се затвори след дорсаеца, Тайбърн се облегна на креслото и затвори очи, като се постара да се освободи от чувството за унижение.
И Брийгън не се чувствуваше по-добре.
Дорсаецът излезе от сградата,взе такси и каза да го закарат в хотел „Джон Адамс“. Там го настаниха в стая от крилото за пришълци и като влезе в нея веднага запита информацията, къде се намира Джеймс Кенебък. Отвърнаха му, че последният обитава същия хотел, но в частта за постоянни жители на планетата.
Ян изпрати визитката си на Кенебък с молба за среща и поръча да му донесат закуска. После се захвана да подрежда багажа си. Сигналът на пневмопощата го завари точно, когато изваждаше малка запечатана кутийка. От цепнатината в таблото бе изпаднала собствената му визитка, а на обратната й страна бе написано: „Идвайте веднага! К.“
В същото това време Тайбърн се намираше в стаята над номера на Кенебък и наблюдаваше апаратурата за следене на дорсаеца. Колкото и да се чувствуваше безсилен, сега не беше време да се сърди, а следваше да се съсредоточи на идващата информация. По закон нямаше засега право да се намесва. Той видя, как Ян премина по коридора постлан с мек килим и се качи на асансьора само за един етаж.
Дорсаецът се задържа за миг пред здравата стъклена врата, която разделяше помещенията за пришълци и постоянни жители. Там той пъхна картичката си с поканата на Кенебък под монитора на електронната охраната. С тихо съскане вратата се разтвори и гостът бързо закрачи към асансьора. От него излезе на тридесетия етаж и се оказа в хол, където го чакаха трима яки и навъсени мъже (един от тях с тежка издадена напред челюст бе дори по-висок от Ян), опитни и дяволски опасни.
Тайбърн веднага позна в тях стари познати от полицейската картотека. Това бяха асове на подземния свят. Сигурно, Кенебък ги бе наел, когато бе научил за идването на неканения гост. От пръв поглед се виждаше, че не веднъж са прекарвали времето си зад решетките на затвора. Зли кучета на синджир, истински издънки на Ню Йоркското дъно. И с първата си крачка Ян се оказа сред тях. За миг спря. А после започна нещо странно. И тримата сякаш се вкамениха. Тайбърн бе видял, че се канят да обискират пришълеца, но нещо ги спря така убедително, сякаш ги парализира. Нещо се измени в обстановката и те го подушиха. Усещаше го и Тайбърн, макар да виждаше ставащото само по телевизора, на не разбираше защо. И едва след няколко секунди съзнанието му заработи.
Беше се изменил Ян. Не мърдаше и изглеждаше търпеливец, който изкачва, също като в бюрото на космодрума. Той беше такъв и преди да напусне асансьора и да се окаже в компанията на трите горили. Но беше готов и очакваше какво ще направят. Тайбърн мигновено загря: всеки, който докосне дорсаеца, ще бъде мъртъв. Едно движение на смъртоносната ръка ще е напълно достатъчно. Полицаят за първи път бе свидетел на влиянието на силата на професионалист от Дорсай, сила така явна, че не се нуждаеше от произнасяне на думи. Видът на Ян бе самата заплаха. И ако него го заобикаляше глутница песове, то той бе истински вълк. И разликата бе очевидна. Губят ли, кучетата бягат от бойното поле или се предават, докато вълкът побеждава или умира.
Когато стана ясно, че никой от посрещачите не изпитва желание да се запознае с него по-близо, дорсаецът направи следващата си крачка. Мина спокойно край горилите, без да ги докосне, приближи се до вътрешната врата, натисна дръжката и влезе. Оказа се в салон с огромен прозорец, по който биеше дъжд. Помещението приличаше повече на гимнастически салон и бе пълно с хора. Дамите бяха облечени в бални рокли, а мъжете — строго парадно. Някои държаха в ръцете си пълни чаши. Въздухът бе просмукан с тютюнев дим, козметични и алкохолни миризми.