Тайбърн сякаш с кожата си почувствува някаква недоизказаност и нарастващо напрежение, което Ян не бързаше да разреди.
— И какво от това? — запита Ян след дълга пауза.
— Не взимай на сериозно първата ни среща — Кенебък почти се извиняваше и само резкия тон не съответствуваше никак на произнесените думи, — какво ще кажеш, ако опитаме отново? Качи се при мен и да поговорим за Брайън сериозно.
— Идвам — Ян кимна и изключи видеотелефона.
— Стой! — Тайбърн скочи на крака. — Вие не трябва да се срещате с него!
— И защо? — намигна с насмешка Ян. — Сам бяхте свидетел, като ме покани.
Тайбърн веднага утихна.
— Така е. покани ви. не помислихте ли, защо му е нужно?
— Да поговорим за Брайън. Разгледал му е вещите, сам е и няма друга работа.
— Но в това пакетче няма нищо интересно! От митницата ни изпратиха списъка с вещите: часовник, тефтерче, паспорт… Обикновени вещи на войник…
— Така е, нищо интересно — съгласи се Ян, — затова иска да ме изслуша.
— И какво вие можете да му кажете?
— Това, което иска да чуе.
Полицаят го изгледа с нескрито удивление.
— Джеймс винаги се е страхувал от брат си — търпеливо, като на дете, започна да обяснява дорсаецът. — Струвало у се, че той може да стане по-значителна личност от него. Затова се е опитал да го сломи, а когато не му се удало, просто да го убие.
— Но Джеймс не е убивал брат си!
— Сигурен ли сте? — с насмешка каза Ян и се насочи към вратата.
Тайбърн седеше като ударен от гръм. Накрая се овладя, хукна към вратата и хвана дорсаеца за рамото.
— Чакайте — почти викаше той. — Вие не бива да се виждате с Кенебък на четири очи. Тези тримата бандити са охраната му. Сигурен съм, че е подготвил някаква клопка.
Дорсаецът внимателно, като гледаше да не обиди полицая, се освободи от ръката му.
— Аз предполагам същото — каза той и излезе навън.
Тайбън замря на вратата и дълго гледаше след него. Едва когато дорсаецът изчезна от погледа му, той се събуди. Веднага изтича при служебния асансьор и щом се оказа в стаята си, включи наблюдаващата апаратура.
В хола нямаше никого. Ян се приближи до вратата на салона и понеже тя беше открехната, той влезе без да чука. По масите стояха празни чаши и пълни пепелници. Кенебък го чакаше до прозореца и щом го видя, се изправи на крака.
Дорсаецът се приближи и спря на една крачка от него. Кенебък настойчиво се взираше в лицето на госта и очакваше той да започни, но така и не дочака, махна с ръка към креслото с покана да седне. Ян непринудено се настани, а през това време домакинът се върна на мястото си.
— Ще пийнеш ли нещо? — предложи той и кимна към бутилката и чашата на масата. — Пакетът, който ми предаде, изглежда съдържа само личните вещи на брат ми?
— А какво друго може да има там? — дорсаецът сякаш се удиви.
Пръстите на Кенебък стиснаха чашата за крачето й. Той изглеждаше удивен и дори възмутен. А после неочаквано се разсмя високо и напълно искрено, като разкъса появилото се напрежение.
— Ти не ме разбрах, командире — въздъхна той, — тук питам аз, а ти трябва да ми отговаряш. И така, защо си дошъл при мене?
— Да изпълня дълга си — отвърна Ян.
— Дълг ли? — удиви се Кенебък. — На кого е нужен този дълг? — изглеждаше така, сякаш ще се залее със смях, но нещо го удържа и той притихна. — Нима ти дължиш нещо на Брайън? Та ти не си бил дори свързан с него.
— Както и да се отнасям към него, аз не забравям, че той е бил мой офицер.
— Толкова ли е важно това, да е един от твоите офицери? Преди всичко той е мой брат!
— Не — все така спокойно възрази Ян, — когато става дума за справедливост, роднинството остава настрани.
— Че каква справедливост? — Кенебък не удържа този път смеха си. — Ти си дошъл да искаш справедливост за Брайън ли?
— И за загиналите войници…
— Тридесет и двама войника — разсмя се отново Кенебък. — Тридесет и двама мъртъвци. Но аз не съм познавал тези хора, нито съм бил там. Така че с нищо не съм виновен за смъртта им, бог ми е свидетел. Подвел ги е Брайън и той си го е заплатил. Ясно е, че с отряда си е могъл да завладее щаба на противника. И веднага да получи цялата слава и почести — Кенебък отново се изсмя. — И ако това не му се е удало, то по дяволите къде съм аз в тази работа, а?
— За това, че Брайън се е старал заради тебе — каза Ян. — Тръгнал е да ти докаже, че е отчаян и смел момък.
— Аз не съм виновен, че той така и не стана възрастен — Кенебък си поигра с чашата и изведнъж метна цялото й съдържание в гърлото си. Сетне отново се ухили. — Той не дорасна до мен — продължи Кенебък да върти чашата си. — Аз просто не исках да призная, че е направен от друго тесто — и погледна Ян с напълно празните си очи. — Запомни го добре, аз съм напълно друг!