Но дорсаецът не се канеше да му отговаря. Кенебък се вгледа в него и започна да се променя в лице.
— Не ми ли вярваш? — произнесе той настойчиво. — По-добре кажи веднага, но аз наистина не приличам на Брайън. Та аз рискувах да се срещна насаме с теб.
— Виж ти, наистина ли?
За първи път, откакто ги наблюдаваше Тайбърн долови в гласа на дорсаеца напълно човешко задоволство.
— Ние тук сме само двамата — Джеймс за пореден път се разсмя, но сега ясно се долавяше самохвалството. — Разбира се, зад стената се намира охраната ми. В наши дни си струва да си предвидлив. Е, и още една изненада има…
Той свирна и в краката му се метна нещо, което на пръв поглед изглеждаше куче. Черното метално тяло бързо се плъзгаше на въздушна възглавница. Ян го разгледа с интерес. На пода стоеше стоманена кутия с две гъвкави пипала.
— Автомет — кимна с удивление дорсаецът.
— Точно така — потвърди Кенебък, — настроен е на мен. Нещо като втора отбранителна линия. Дори и да се справиш с охраната ми, да ме настигнеш, автомета ще успее да ме спаси. Така че не те каня на погребението си. С мен няма да се разправиш. По-добре се предай веднага. — Той се разсмя високо и блъсна настрана автомета. — Върни се на мястото си!
Машината веднага се скри под креслото.
— Убеди ли се — обясни Кенебък, — че добре съм се подготвил. И мисля, че е напълно в реда на нещата. Ти си професионалист, следователно си по-силен и опитен от мен. Значи, да успея да те победя, трябва да привлека странична сила, с която ти няма да успееш да се справиш. Аз успях да я намеря. Сега в това положение ти нищо няма да ме надвиеш. Разбра ли? Край. Вън си от играта.
Най-после Кенебък остави на мира чашата си.
— Аз не съм Брайън. Доказах, че мога да се справя с теб.
Грейм мълчеше. А Тайбърн направо се бе залепил за екрана.
— А ще искаш ли? — изведнъж се усмихна Ян.
Кенебък направо опули очи. Кръвта му нахлу в главата и лицето му се зачерви.
— Ти какво, издевателствуваш ли над мен? Ха, искам ли да опитам?
Джеймс скочи на крака и без да може да се сдържа, забяга насам-натам из помещението. Тайбърн нито за миг не се съмняваше, че се разиграва предварително подготвен сценарий. Често бе виждал това: възмущение, развихряне на емоциите и… адвокатите пледират за „в състояние на афект“.
Докато Грейм най-вероятно и не подозираше това.
— Този войник дали е въоръжен? — запита Тайбърн техника на подслушвателната апаратура.
— Не му е необходимо. А Кенебък има оръжие — техникът тикна показалеца си под мишницата на наблюдавания. — Тук е пистолета му.
Тайбърн силно стисна и без това схванатите си пръсти и удари с юмрук по масата:
— Само това ни трябваше!
А в салона Кенебък все още викаше. Дойде време и се обърна демонстративно с гръб към дорсаеца:
— Хайде де, давай, опитай съдбата си. Вратата е заключена и тук няма никой. Какво, не вярваш ли?
Той се хвърли към прозореца и изключи силовото поле. Смесицата дъжд и сняг нахлу в стаята. Кенебък отново се обърна към Ян.
Дорсаецът стоеше неподвижен и не помръдваше. Концертният номер не мина. Трябваше да се променя тактиката.
— Защо не пробваш, а? — не скриваше ехидството си Кенебък. — Май вече не ти се иска? А може би ти просто се страхуваш?
— Ние не завършихме разговора си за Брайън.
— Е, да, за Брайън. — Кенебък не отстъпваше по спокойствие на дорсаеца. — Не беше глупак, искаше да стане като мен. Направо излизаше от кожата си, но нищо не ставаше. — Милионерът се вгледа в Ян. — Така че и тази операция се провали. Той беше едно нищожество и от него нищо не можеше да излезе. Типичен неудачник.
— Но и добре са му помогнали за това!
Кенебък се завъртя в креслото.
— Не те разбирам, ама наистина! В какво да са му помогнали?
— Изключително с помощта на любимия му брат — гласът на Грейм изплющя като камшик. — Ти си се постарал да направиш от него второто си аз, и така лесно да предвиждаш постъпките му. Готвил си се за голяма игра, а си притежавал и добър тим. Докато Брайън винаги е бил сам и всички удари са се стоварвали върху него. Как да не спечелиш?
Кенебък с труд оправи дишането си.
— Какви са тези глупости — викна той и едва тук забеляза, колко дрезгав е станал гласът му.
— Ти си се опитвал да го докараш до самоубийство — продължи в същия тон Грейм, — но Брайън не беше способен да го направи. Той добре знаеше, че също има права. Но повече му се искаше да получи твоето признание. Отдавна те беше разбрал, що за човек си, и какви цели преследваш, но от детинството му е останало желанието да заслужи похвала именно от теб. Всичко му е било ясно и въпреки това е мечтаел да ти докаже, че не е по-лош от теб. И до самата си гибел играеше по твоите правила.